Питър Строб - Гърло

Спомних си как баща ми пиеше зад хотела „Сейнт Олуин“. Суровата слънчева светлина на Милхейвън трептеше ослепителна по червените тухли о омасления бетон. Потопен в ослепителната светлина, баща ми надигна бутилката и отпи.

Изправих се и усетих, че краката ми още треперят. Седнах отново, преди някой да забележи. Две млади жени на съседната пейка се изсмяха за нещо и аз хвърлих поглед към тях. Едната каза: „Винаги си толкова тайнствена. Нека започнем отначало.“

Когато се върнах на улица „Гранд“, нанесох бележките си в компютъра и ги разпечатах. Видях, че съм набелязал работата си през следващите няколко дни. Можех да сляза долу за обяд, така че да мога да покажа на Маги Ла тези загадъчни, варварски стихове от гностическото евангелие, но си спомних, че е петък, един от дните, в които тя работеше над своята магистърска програма по философия към Университета на Ню Йорк. Отидох в собствената си кухня и отворих хладилника. На вратата му е прикрепена снимка, която изрязах от „Ню Йорк Таймс“ един ден, след като беше екзекутиран Тед Бънди. На нея е майка му с телефонна слушалка в едната ръка, докато запушва другото си ухо с показалец. Има къс бретон и големи очила и веждите й са се сключили от напрежение. Надписът е Луис Бънди от Такоума, щата Уошингтън, казва сбогом по телефона на сина си, Тиъдър Бънди, серийния убиец, който беше екзекутиран вчера сутринта във Флорида.

Винаги когато видя тази ужасна снимка си мисля, че трябва да я махна. Опитвам се да си спомня защо въобще съм я изрязал. След това отварям вратата на хладилника.

Телефонът иззвънява в момента, в който дръпнах дръжката. Затворих вратата и отидох в стаята да вдигна телефона.

Казах „ало“ и гласът от другата страна отговори със същото и замълча.

— С Тимъти Андърхил ли говоря? Тимъти Андърхил, писателя?

Когато признах, че съм тоя, когото търсят, телефониращият каза:

— Е, много време изтече, откакто се видяхме последно. Тим, Джон Рансъм се обажда.

И тогава почувствах: ами да, разбира се — сякаш съм знаел, че ще се обади, че отдавна предопределени събития ей-сега ще се случат и че точно това бях очаквал дни наред.

— Тъкмо си мислех за тебе — казах, защото в Сентръл Парк си бях спомнил последния път, когато го бях видял — той нямаше тогава нищо общо с приятелски настроения, оправдаващ се капитан, когото бях срещнал на края на лагера „Бяла звезда“, папагалски повтарящ лозунги за спирането на комунизма. Приличаше по-скоро на Скут. Около врата имаше огърлица от изсушени почернели нещица, които бях взел за уши, преди да установя, че са езици. Него бях виждал оттогава, но не бях забравил някои работи, които той каза през онзи ден.

— И аз мислех за теб — каза той. Сега звучеше много различно от мъжа, който бе носил огърлицата от езици. — Четях „Раздвоеният“.

— Благодаря — казах и се почудих дали това бе причината да се обади. Говореше мудно и изморено.

— Нямах предвид това. Помислих си, че би искал да научиш нещо. Помислих си, че би могъл да поискаш да дойдеш.

— Къде?

— В Милхейвън — каза той. После се изсмя и аз реших, че може би е пиян. — Сигурно не знаеш, че аз се върнах тук. Преподавател съм тук, в колежа „Аркхам“.

Това ме изненада. Колежът „Аркхам“, няколко тухлени постройки около изпотъпкана градинка, беше безрадостна институция западно от центъра на Милхейвън. Тухлите отдавна бяха станали мръсно-кафяви и прозорците винаги изглеждаха немити. Никога не се бе славил като особено добро училище и, доколкото знаех, нямаше никакви причини да се е подобрил.

— Преподавам религия — каза той. — Имаме малка катедра.

— Радвам се, че те чух отново — казах аз, започвайки да се освобождавам от разговора и от него.

— Чакай, слушай. Може би ще се заинтересуваш от нещо, което се случи. Искам, бих искал да поговоря с тебе за това.

— Какво е станало? — попитах.

— Някой е нападнал двама души и е написал СИНЯ РОЗА до телата им. Първата жертва е мъртва, но втората е в кома. Още е жива.