Питър Строб - Гърло

— О — не можех да кажа нищо повече. — Така ли?

— Втората беше Ейприл.

Кръвта ми спря.

— Жена ми, Ейприл. Още е в кома.

— О, боже — казах. — Съжалявам, Джон. Как е станало?

Той нахвърли набързо версията за нападението върху жена му.

— Исках само да те попитам нещо. Ако имаш отговор, ще бъде страхотно. А ако нямаш, нямаш.

Попитах го какъв е въпросът, но си помислих, че вече знам какво смята да попита.

— Все още ли мислиш, че този следовател, Дамрош, оня, когото си нарекъл Истърхаз в книгата си, е убил ония хора?

— Не — казах и почти въздъхнах, защото знаех какво би означавало да се отговори правдиво на тоя въпрос. — Научих някои неща, откакто написах книгата.

— За убиеца Синята Роза?

— Ни мислиш, че това е същият, нали?

— Ами напротив, така мисля — Джон Рансъм се поколеба. — В края на краищата, ако Дамрош не е бил убиецът, тогава той никога не е бил залавян. Отървал се е.

— Сигурно си много разстроен.

Той се колебаеше.

— Просто исках да поговоря с тебе за това. Аз… аз не съм много за пред хора, разбирам, но не искам да ти се натрапвам повече. Вече ми каза достатъчно. Дори не знам какво точно искам.

— Много добре знаеш.

— Чудех се дали не би дошъл тук да поговорим за това. Мислех си, че имам нужда от малко помощ.

Винаги си толкова тайнствена.

Нека започнем отначало.

Втората ми среща с Джон Рансъм във Виетнам се състоя, докато се опитвах да се реадаптирам след едно странно и обезпокоително четиридневно патрулиране. Не разбрах какво се е случило — не разбирах нещо, което бях видял. Всъщност, две необясними неща се бяха случили в последния ден от патрула и когато попаднах на Джон Рансъм, той ми обясни и двете.

Лагерувахме сред горичка в края на едно оризище. Същия ден бяхме загубили двама души, толкова нови, че вече бях забравил имената им. Сивкав влажен здрач се спускаше около нас. Не биваше да пушим и не трябваше да разговаряме. Един чернокож, двуметров, сто и двайсет килограмов мърморко, който се казваше Ленърд Хамнит, извади от джоба си писмо, получено месеци преди това, и изкриви поглед към него, опитвайки се да го прочете за хиляден път, като същевременно пъхаше праскови от консерва в устата си. Писмото се бе превърнало в дрипа, цялата в лепенки.

В този момент някой започна да стреля по нас, лейтенантът изрева „Мамицата им!“, ние хвърлихме храната и отвърнахме с огън към невидимите хора, които искаха да ни убият. Те продължиха стрелбата, така че трябваше да тръгнем през оризището.

Топлата вода се издигаше до гърдите ни. Когато достигнахме рововете, покатерихме се по насипа и паднахме в тинята от другата страна. Едно момче от Санта Крус, Калифорния, казваше се Томас Блевинс, беше простреляно отзад във врата и падна мъртво във водата точно преди първия насип, а едно друго момче, на име Тиръл Бъд, се закашля и го последва. Залепихме се към стените на последните два рова, когато големите снаряди загърмяха. Земята се тресеше, водата се покри с вълнички и краят на гората хвръкна във въздуха сред огнени гейзери. Чувахме писъците на маймуните.

Изпълзяхме един по един през последния ров на твърдата земя от другата страна на оризището. Малка група сламени колиби се виждаше през редките дървета. След това се случиха едно след друго двете неща, които не разбрах. Някой далече в гората изстреля един снаряд от минохвъргачка — само един. Една минохвъргачка, един снаряд. Паднах и зарових лице в тинята и всички около мене направиха същото. Мислех, че това може да е последната ми секунда на земята и лакомо вдъхнах колкото живот ми е останал. Изпитах оня безкраен момент на абсолютна безпомощност, когато душата едновременно се вкопчва в тялото и се приготвя да го напусне. Снарядът падна върху насипа на последния ров и го разби. Върху ни се изля порой от пръст, кал и вода. Парче от снаряда профуча над главите ни, отряза от едно дърво парче колкото хамбургер и отекна в каската на Спанки Бъридж със звука на тухла, която удря кофа за боклук. Парчето падна на земята. От него се изви струйка дим.

Надигнахме се. Спанки изглеждаше мъртъв, но дишаше. Ленърд Хамнит грабна Спанки и го метна на гръб.

Когато навлязохме в малкото селце от другата страна на оризището, можех да предвкуся донякъде оная окаяност, с която щях да се сблъскам по-късно в едно място, наречено Иа Тък. Ако мога да изрека това, без да впрягам цялата готическа описателна машина, мястото изглеждаше същностно, дълбинно недобро — беше прекалено тихо, прекалено застинало, абсолютно лишено от шум или движение. Нямаше кокошки, кучета или прасета; нито една старица не излезе да ни огледа; нито един старец не предложи помирителна усмивка. Колибите бяха празни — нещо, което не бях виждал никога преди във Виетнам и не видях никога след това.