Питър Строб - Гърло

Сутринта на деня, в който Джон Рансъм ми се обади, аз се събудих с потръпване. Не можех да се освободя от някакъв ужасен сън. Скочих от леглото, за да се отърся от него, и щом станах на крака, разбрах, че само съм сънувал. Беше малко след шест. Светлината на ранното юнско утро пламтеше по ръбовете на пердето до леглото ми. Погледнах от издигнатата платформа, където спях, към моята мансарда и видях книгите, натрупани по масичката за кафе, канапетата с набръчкани покривки, бюрото с купчината хартия, която беше една трета от черновата на роман, празния монитор и клавишите на компютъра, лазерния принтер на поставката му. На бюрото имаше три празни бутилки от минерална вода „Перие“. Царството ми беше наред, но имах нужда от още „Перие“. И бях все още разтърсен от съня си.

Седях в чист, технологически оборудван ресторант, много различен от „Сайгон“, виетнамския ресторант два етажа под моята мансарда на улица „Гранд“. (Двама приятели, Маги Ла и Майкъл Пул, живеят между мене и ресторанта.) Голи бели стени вместо изрисувани палмови листа, изрядно изгладени розови покривки за маса. Сервитьорът ми подаде менюто, бяло, дълго и твърдо сгънато, с името на ресторанта, напечатано върху него, „L’Imprime“. Отворих менюто и видях „Човешка ръка“, изредена между Les Viands 7 7 Ястия с месо (фр.). — Б. пр. . Човешка ръка, помислих си, това е интересно, и когато сервитьорът се върна, поръчах я. Дойдоха почти мигновено, две големи, червени, чисто отрязани ръце, покрити с нещо, което приличаше повече на обвивката на шунка, отколкото на кожа. Нищо друго нямаше върху белия диск на чинията. Отрязах парче от основата на левия палец и го сложих в устата си. Изглеждаше недосготвено. След това дойде погнусяващото съзнание, че ям парче от ръка, отворих уста и го изплюх върху розовата салфетка. Блъснах чинията по масата, като се надявах сервитьорът да забележи, че нямам стомах за подобно ястие. В тоя момент се събудих разтреперан и скочих от леглото.

От нарастващата светлина, която пламтеше около ръба на завесата, разбирах, че денят ще бъде горещ. Щеше да бъде едно от онези нетърпими нюйоркски лета, когато кучешките лайна по тротоарите димят като мекици. До август целия град ще потъне в гънките на хавлия от горещина и влага. Излегнах се в кревата и се опитвах да овладея треперенето си. Отвън, от слънчевото пространство между сградите, чух гукането на птица и си помислих, че е бял гълъб. Гълъбът издаваше утринни звуци и за миг мислите ми се препънаха о въпроса дали птицата е утринен или траурен гълъб 8 8 Игра на думи „Утро“ и „Траур“ звучат по един и същ начин на английски, макар че се пишат различно. — Б. пр. . Повикът й беше мек, въпросителен и когато звукът ме достигна отново, аз чух какъв е този повик. Ох — поемаше тя дъх, — кой? Ох (поемане на дъх), кой, кой? Ох, кой? Изглеждаше като въпрос, който съм чувал цял живот.

Станах и взех душ. Така както някои хора си пеят, аз казвах Ох, кой? След като се избърсах, сетих се за двете червени ръце върху бялата чиния и си записах, каквото помнех, в една тетрадка. Сънят беше вест и дори ако никога не успеех да го разчета, може би щях да успея да го използвам в някоя книга. След това записах какво беше казал гълъбът, като си мислех, че въпросът може да е свързан със съня.

Работата ми вървеше бавно, както бе вървяла четири-пет сутрини подред. Бях стигнал до задънена улица в книгата си — трябваше да реша един проблем, който разказът ми беше поставил. Написах няколко изречения, отлагащи решението, направих няколко бележки и реших да отида на дълга разходка. Ходенето предлага чист бял лист на ума. Станах, сложих писалка в джоба на ризата си и бележник в задния джоб на панталона и излязох от апартамента.

Когато ходя, изминавам големи разстояния — улицата ме развлича и успокоява. Според теорията, ведрата се спускат в кладенеца и изваждат вести за бележника ми, докато вниманието ми е насочено другаде. Не си преча сам; мисля си за други неща. Улиците отминават покрай мене и думите и изреченията започват да запълват белия лист, но листът остана празен през целия Сохо, и до средата на площад „Уошингтън“ все още не бях изваждал бележника си от джоба. Наблюдавах как едно момче криволичи със скейтборд покрай трафикантите на наркотици с техните раници и куфарчета; видях моторна лодка да се плъзга по синята вода. Един от персонажите ми я управляваше. Той примижваше срещу слънцето и отвреме-навреме вдигаше ръка и засенчваше очите си. Беше ранно утро, точно след изгрев, и той се носеше по едно езеро. Носеше сив костюм. Знаех къде отива, извадих бележника си и написах: Чарли — моторна лодка — костюм — изгрев — доковете при къщата на Лили — скрива лодката в тръстиките. Видях капчици върху реверите на хубавия сив костюм на Чарли.