Питър Строб - Гърло

Понякога животът е като роман.

Последвалите материали издириха необикновената история на Уилям Дамрош. Истинското му име беше Карлос Розарио, не Уилям Дамрош, и той е бил не толкова роден, колкото изхвърлен в света на смразяващия януарски вятър — анонимен гражданин бе видял полумъртвото дете на замръзналия бряг на река Милхейвън. Гражданинът се беше обадил в полицията от телефонната будка в пивницата „Грийн Уоман“. Когато полицията се смъкнала от моста да спаси детето, намерила майка му, Кармен Розарио, убита с нож под моста. Престъплението не било никога разкрито. Кармен Розарио била незаконна емигрантка от Санто Доминго, проститутка, така че полицията направила съвсем формални опити да открие убиеца й. Безименното дете, което било наречено Били от поелия го от полицията социален работник, преминало през серия от платени гледачи. Станало необуздан, сексуално несигурен тийнейджър, чиято интелигентност му служела предимно за да го вкара в беля. Поставен пред избора затвор или военна служба, той избрал армията; и животът му се променил. Сега вече бил Били Дамрош, бил взел името на последния си гледач, и умеел да използва интелигентността си, за да отървава кожата. Излязъл от армията с кутия медали, с много белези и с намерението да стане полицай в Милхейвън. Сега, с изпреварващото знание на ретроспекцията, мисля, че е искал да се върне в Милхейвън да намери убиеца на майка си.

Според полицията той не би могъл да е убиецът на Ейприл, тъй като убивал само хора, които познавал.

Монти Лелънд, който бе убит пред „Айдъл Ауа“ беше дребен престъпник, един от информаторите на Дамрош. В началото на кариерата си, преди да бъде прехвърлен от нравствената полиция, Дамрош многократно бе арестувал Арлет Монагън, проститутката, заклана зад „Сейн Олуин“, една доста рехава улика, тъй като много други офицери от нравствената полиция, бъдещи и настоящи, я бяха арестували не по-рядко. Прие се също, че Джеймс Тредуел, пианистът от оркестъра на Гленрой Брейкстоун, е бил убит, защото е видял Дамрош да убива Арлет.

Най-многозначителни бяха връзките на инспектор Дамрош с последните две от жертвите.

Пет години преди да започнат убийствата, Бъз Ланг беше живял заедно с Уилям Дамрош в продължение на една година. Тази информация идваше от една икономка, която д-р Ланг беше уволнил. Те бяха повече от приятели, заяви икономката, тъй като никога не ми се налагаше да сменям повече от един комплект чаршафи, и мога да ви кажа, че се караха като куче и котка. Или като куче и куче. Милхейвън е консервативно място и Бъз Ланг загуби половината от пациентите си. За щастие, той си имаше частни пари — същите пари, с които беше плащал за киселата икономка и за голямата къща край езерото — и след време повечето от пациентите му се върнаха. Пред следствието Ланг винаги бе настоявал, че не Уилям Дамрош се е опитал да го убие. Той беше атакуван отзад в мрака и беше загубил съзнание, преди да успее да се обърне, но беше сигурен, че нападателят е бил по-едър от него. Бъз Ланг беше към сто и деветдесет сантиметра, а Дамрош — десетина сантиметра по-нисък.

Връзката на инспектора с последната му жертва беше най-красноречива. Навярно вече сте се досетили, че Били Дамрош бе едно от нещастните деца, преминали през неласкавите ръце на Хайнц Стенмиц. По това време Стенмиц беше вече опозорен. Той бе изпратен в държавен затвор за малтретиране на деца, след като една недоверчива социална работничка на име Доръти Грийнсглас беше открила най-сетне какво е правил с децата, оставени на грижите му. По време на едногодишния му престой в затвора жена му продължи да работи в месарницата, давайки шумен израз на оплакванията си — мъжът й, богобоязливият трудолюбив християнин, бил завлечен от лъжци и мошеници. Някои от клиентите й вярваха. След като Стенмиц се върна у дома, той застана зад тезгяха, като че ли нищо не се е случило. Други хора си спомняха показанията на социалната работничка и на малкото пораснали момчета, които се бяха съгласили да говорят.

Беше нещо, което би могло да се очаква — едно от тези изтормозени момчета се бе върнало да търси справедливост. Бе искал да забрави какво е правил — мразеше вида човек, в който Стенмиц го беше превърнал. Беше трагично. Благопристойните хора щяха да хвърлят всичко това зад себе си и да се върнат към нормалния живот.

Но аз преобръщах тетрадката си с изрезките отново и отново, опитвайки се да намеря фраза, отсянка в погледа, извивка на устните, нещо да ми подскаже дали Уилям Дамрош е мъжът, когото бях видял в тунела със сестра ми.