Това беше тайна. Това беше една от нашите тайни.
Слушах радио сам във всекидневната. Искам да си спомня, понякога си мисля, че наистина си спомням чувство на ужас, свързано с тунела на „Сейт Олуин“. Ако този спомен е точен, аз знаех, че Ейприл щеше да пресече „Ливърмор“ за не повече от минута, че щеше да пренебрегне безопасността на обиколния път и да навлезе в тунела и че там нещо ужасно я чакаше.
Слушах „Сянката“, единствената радиопрограма, която наистина ме плашеше. „Кой знае какво зло се крие в човешките сърца? Сянката знае.“ След което идваше зловещ, смразяващ смях. Неотдавна татко ми беше показал една статия в „Леджър“, където се твърдеше, че истинската Сянка, прототипът на тази серия, е един старец, който живее в Милхейвън. Казваше се Леймънт фон Хайлиц и преди дълго време се бе нарекъл „любител-криминалист“.
Загасих радиото, но после крадешком го пуснах пак в случай, че майка ми се събуди и се зачуди какво правя. Излязох от предната врата и се затичах по пътеката към тротоара, откъдето побягнах към улица „Ливърмор“. Ейприл не стоеше на пресечката да чака светофара, което значеше, че вече е пресякла „Ливърмор“ и е навярно в тунела. Исках незабелязано да мина покрай „Айдъл Ауа“ и да видя как тънката русичка фигурка на Ейприл се появява в слънчевата светлина от другата страна на тунела. След това щях да се обърна и да се прибера вкъщи.
Не вярвам в предчувствия, не в моите. Вярвам, че другите хора ги имат, не и аз.
Един загубил скорост камион ми пречеше да видя другата страна на „Ливърмор“. Камионът беше голям и лъскав с някакво голямо име изписано от едната му страна, Олъртън може би, или пък Олингам. По улиците на Милхейвън все още растяха брястове, чиито листа бяха гъсто натрупани в канавката, където чистата вода от пукнат пожарен кран бълбукаше над и през тях и отнасяше няколко, като салове с цвят на препечен хляб, към отводнителния канал. Един сгънат вестник лежеше наполовина извън, наполовина във водата; помня фотографията на някакъв боксьор, който удря друг сред фонтан от пот и слюнка.
Най-сетне камионът се отмести напред, и Олъртън или Олингам с него.
Камионът отмина покрай предната част на извитото мостче към пристройката на „Сейнт Олуин“ и аз се наведох напред, за да видя през движещите се коли. Те се плъзгаха пред мене и скриваха това, което исках да видя. Бледосинята рокля на Ейприл се движеше в безопасност през тунела. Беше наполовината път през него, имаше може би още метър и половина преди да излезе в чезнещата дневна светлина. Потокът коли отново я отряза от погледа ми, след това ми позволи още един проблясък на синьо.
Сянката на възрастен се отлепи от мрака на стената и тръгна към Ейприл. Колите отново я скриха от погледа ми.
Навярно беше някой, който се прибираше през тунела — някой на път към „Айдъл Ауа“. Но голямата сянка се движеше към Ейприл, не покрай нея. Въобразих си, че виждам нещо в ръката на сянката.
През шума от клаксони и двигатели, стори ми се, че чувам глас, който се превръща в писък, но ново изригване на клаксони го преряза. Или нещо друго го преряза. Клаксоните спряха да вият, когато колите тръгнаха отново — коли, прибиращи се вкъщи в шест и петнайсет на една есенна привечер, под сводовете на брястовете по „Ливърмор“ и Шеста южна улица. Надникнах през колите, почти подскачайки от тревога, и видях странно отпуснатия гръб на Ейприл. Косата й падна назад на раменете й, а цялата ивица от златисто и светлосиньо, която беше гърбът й, се издигна . Ръката на мъжа направи движение. Аз се сраснах с тротоара от ужас.
За миг като че ли всичко на улицата, дори може би всичко в Милхейвън беше спряло, аз също. Мисълта за това, което се случваше оттатък улицата ме тласна през листата, запълнили канавката, към шосето. Вече нямаше движение, само един отвор между колите, откъдето видях роклята на Ейприл да плува във въздуха. Навлязох в отвора и едва тогава осъзнах, че колите ми текат от двете ми страни и че повечето от тях натискат клаксоните си. За миг, почти моят последен миг, знаех, че в тунела е спряло всяко движение. Мъжът беше спрял да се движи. Той се обърна към шума от улицата и аз видях формата на главата му, извивката на раменете му.
В този момент баща ми излязъл от „Айдъл Ауа“. Още неколцина мъже излезли с него, но той пръв преминал вратата.
Една кола удари слуха ми с клаксона си и аз извърнах глава. Към мене с някаква потресаваща бавност се приближаваше решетката на автомобил. Не можех да мръдна. Знаех, че колата ще ме удари. Тази сигурност съществуваше съвършено независимо от ужаса ми. Беше като да знаеш отговора на най-важния въпрос в някакъв тест. Колата щеше да ме удари и аз щях да умра.
Читать дальше