Питър Строб - Гърло

— Но убиват всичко, което шавне. Дори маймуните.

— От кога си тук?

— От пет месеца, но от три години съм в службите. Изкарах подготовката на Специалните сили в Бранг, дойдох точно навреме, за да взема участие в изграждането на Кан Дък. Не е като редовните войски — странно, но той говореше, като че ли се защитава. — Ние наистина вършим нещо. Влизаме в части на страната, които армията никога не вижда, и нашите елитни отряди нанасят сериозни поражения на виетконгците.

— И аз се чудех кой ги нанася тия поражения.

— Днес хората не вярват в елита, дори армията има проблем с това, но точно това сме ние. Чувал ли си за Съли Фонтейн? За Франклин Бачълър?

Поклатих глава.

— И ние сме доста елитни в трупното отделение. Чувал ли си за ди Маестро? Пиклок? Скут?

Той почти потрепера.

— Аз ти говоря за герои. Имаме хора, които са се били с руснаците на страната на Германия — и хора, които са се били с руснаците в Чехословакия.

— Не бях чул, че вече воюваме с руските — казах.

— Воюваме с комунизма — каза той простичко. — За това е цялата работа. Спираме разпространението на комунизма.

Беше съхранил вярата си дори през петте месеца, в които бе пасъл невръстните хулигани из планинските пущинаци. Мислех си, че разбирам как го е постигнал. Взираше се напред, за да зърне нещо подобно на абсолютното преживяване.

Щеше ми се да се запознае със Скут и Ратман. Мислех си, че сенаторът Бърман би трябвало да се запознае с тях. Биха могли да обменят мнения.

— Как си попаднал в трупното отделение? — попита Рансъм.

Франсис Пинкъл изскочи от едната сграда и огледа дали из призрачното селище не бродят мародерстващи виетконгци. Едър, побелял мъж, който навярно беше сенаторът, излезе след него, последван от полковник от Специалните сили. Полковникът беше нисък и набит и ходеше, като че ли се опитваше да забие краката си в земята единствено със силата на своята личност.

— Капитан Маккю сметна, че работата ще ми хареса.

Видях, че Рансъм запомня името му. Попита ме къде трябва да се присъединя към частта си и аз му казах.

Той обърна нагоре часовника си, висящ от яката му.

— Време е за моето шоу. Защо не си вземеш един душ и не изпиеш повечко кафета или нещо такова?

— Ти не разбираш трупното отделение — казах. — Така работим по-добре.

— Ще се погрижа за тебе — каза той и затича от гората към сградата на сенатора. После се обърна и махна с ръка.

— Може би ще се засечем в лагера Крандол.

Ясно.

Срещнах Джон Рансъм два пъти в лагера Крандол. Всичко у него бе променено, когато за пръв път го видях отново, а на втория път беше още по-променен. Едвам се беше измъкнал при едно укрепено планинско село, което се казваше Ланг Вей. Повечето от племето Бру, които били на негова страна, загинали, както и повечето от зелените му барети. Седмица по-късно Рансъм беше избягал от подземен бункер, пълен с труповете на приятелите му. Когато най-сетне оцелелите Бру стигнали до Ке Сан, морските пехотинци им отнели пушките и им наредили да се върнат в джунглата. По това време един виден морски офицер публично бе осмял това, което бе определил като „антропологическите“ бойни действия на Зелените барети.

Вече на две места използвам израза „дъното на света“, а това ще рече два пъти не на място. Нито аз, нито Джон Рансъм, нито който и да било от завърналите се е видял дъното на света. Виделите никога няма да проговорят. Ели Уизъл използва израза „деца на нощта“, за да опише преживелите нацисткия геноцид евреи: някои деца излязоха от нощта, други не, но онези, които успяха, бяха променени завинаги. На фон от нощ и мрак стои дете. Детето, чиято ръка е протегната към теб, е дошло точно от този мрачен фон. Детето ще проговори или ще остане безмълвно, според случая.

Смъртта на сестра ми Ейприл — убийството й — стана така. Тя беше на девет, аз на седем години. Беше отишла след училище да играе с приятелката си Маргарет Расмъсъм. Татко беше, където беше винаги в шест вечерта, на края на Шеста южна улица, нашата улица, в кръчмата „Айдъл Ауа“. Мама бе легнала да подремне. Къщата на Маргарет Расмъсън беше на пет пресечки от нас, от другата страна на улица „Ливърмор“. Но тя беше само на две пресечки, ако човек пресечеше „Ливърмор“ и преминеше направо през извития, подобен на виадукт тунел, който свързваше хотел „Сейнт Олуин“ с неговата пристройка. Скитници и пияници, каквито не липсваха в нашата махала, се събираха понякога в тоя тунел. Сестра ми Ейприл знаеше, че трябва да заобиколи през трите пресечки около фасадата на хотела и после да се върне по улица „Пюласки“, но тя беше винаги нетърпелива да стигне по-скоро до къщата на Маргарет и аз знаех, че обикновено минава през тунела.