Питър Строб - Гърло

Другият Стенмиц беше оня, когото виждах, когато родителите ми пъхаха два долара в ръката ми и ме пращаха до месаря да си купя хамбургер. Родителите ми не вярваха в съществуването на този друг мъж у господин Стенмиц; ако бях настоявал върху съществуването му, неверието им щеше да се превърне в гняв.

Господин Стенмиц, когото виждах, когато бях сам, винаги излизаше иззад тезгяха. Навеждаше се и разтъркваше главата ми, ръцете ми, гърдите ми. Огромната му руса брадата глава идваше прекалено близко. Миризмите на сурово месо и кръв, винаги прекалено силни в магазина, се сгъстяваха, сякаш месарят се хранеше и поеше с тях. „Дошъл си да видиш своя приятел Хайнц?“ — потупване по бузата. „Не можеш да не видиш приятеля си Хайнц, нали така?“ Остро, почти болезнено потупване по задните части. Дебелите му червени пръсти намираха джобовете ми и започваха да се намъкват. Очите му бяха най-светло, най-бледо сините, които някога съм виждал, очите на финско куче за шейна. „Имаш два долара? За какво са ти тия два долара? За да ти покаже приятелят ти Хайнц една интересна изненада може би?“

— Хамбургер — казах аз.

Пръстите щипеха и ровеха в джобовете ми. „Има ли любовни писъмца тука? Има ли снимка на хубави момиченца?“

Понякога виждах бедното дете, което беше изпратено за отглеждане в къщата му, детето, заради което плащаха на господин и госпожа Хайнц, и гледката на тоя окаян Били или Джо ме караше да побягвам. Нещо се беше случило на тези деца: те бяха изстискани и премазани. Бяха винаги възмръсни и дрехите им бяха или твърде големи, или твърде малки, но най-страшното беше, че у тях нямаше човещина, нямаше светлина — те бяха източени от тях.

Когато видях името на господин Стенмиц под ужасното заглавие, бях изумен и омагьосан, но най-вече почувствах облекчение. Нямаше вече да се налага да ходя сам в магазина му вече; нямаше да се налага да изтърпявам напрежението, когато отивах с родителите си и там виждах това, което те виждаха, С. Обри Смит в престилка на месар, виждайки същевременно другия, зловещ Хайнц Стенмиц да намига и да шава под маската.

Доволен бях, че е мъртъв. Не би могъл да е толкова мъртъв, колкото аз бих искал.

После убийствата спряха. Последният път, когато някой написа СИНЯ РОЗА на стена, беше при „Висококачествено месо и домашни колбаси“ на Стенмиц. Оня, който изписваше тези мистериозни думи близо до телата на жертвите си, беше решил, че е квит. Планът му, какъвто и да е бил, се беше осъществил, или яростта му се беше изчерпала. Милхейвън чакаше нещо да се случи; Милхейвън искаше продължението.

След месец и при страхотна разгласа продължението дойде. Един от най-ясните ми спомени от началото на годината на оздравяването ми се отнася до разкритията на „Леджър“ за тайната история на убийствата. „Леджър“ намери скрита връзка между убийствата на Синята роза и беше във възхита — оная възхита, която се представя за потресените — от неочаквания край на историята. Аз четях страшно много през тази година, но нищо не четях така жадно, както „Леджър“. Беше ужасно, беше трагично, но беше такава страхотна история . Това стана моята история, историята, която най-вече ми разкри света.

При всяка поява на историята на Уилям Дамрош в приложението на „Леджър“, аз си я изрязвах и залепвах в една вече доста издута тетрадка. Когато беше намерена, тази тетрадка предизвика известни вълнения. Мама си мислеше, че едно седемгодишно дете, толкова заинтригувано от ужасното, би трябвало самото то да е ужасно; татко мислеше, че цялата тая работа е срамота. Не беше по ума му, не беше по силите му. От всичко се отказваше, включително и от нас. Той загуби работата си като оператор на асансьора в „Сейнт Олуин“ и се изнесе. Дори преди уволнението си от „Сейнт Олуин“ той показваше признаци, че се превръща в един от пияниците, които се навъртаха покрай Тунела на Мъртвеца, а след като го уволниха и той се премести на квартира на улица „Олдтаун“, той се присъедини към тях за известно време. Татко не пиеше в Тунела на Мъртвеца. Носеше бутилката си, увита в кафяв хартиен плик, на други места из Долината и из отсамната южна част на града, но дрехите му станаха мръсни и вмирисани, той рядко се бръснеше, започна да изглежда стар и неуверен.

Първите страници на „Леджър“, които залепих в тетрадката си, описваха как инспекторът по убийствата, натоварен с разследването на случая, бе намерен седнал на бюрото в неугледния си приземен апартамент с дупка от куршум в дясното слепоочие. Беше в деня преди Коледа. Какъвто си беше „Леджър“, кръвта и другите работи на стената край тялото не бяха оставени неотразени. Служебният пистолет на Дамрош, „Смит & Уесън“ калибър 38, от който един-единствен куршум бе изстрелян, висеше от дясната му ръка. На бюрото пред инспектора имаше бутилка бърбън „Три федърс“, почти празна, празна чаша, писалка и правоъгълен лист хартия, откъснат от тетрадка, която също беше на бюрото. Думите СИНЯ РОЗА бяха изписани с главни печатни букви на листа. Някъде между три и пет сутринта Дамрош бе допил уискито си, написал двете думи на лист хартия от тетрадка и чрез самоубийството си признал, че е извършил убийствата, които трябваше да разкрие.