Питър Строб - Гърло

Когато се опитвах да мисля за това, чувах големи крила да се блъскат в главата ми.

Мислех си за Ейприл — носеща се пред мене към света от унищожителна светлина, света, който никой жив човек не трябва да познава. Уилям Дамрош беше убил Хайн Стенмиц, но аз не знаех дали той е убил сестра ми. А това значеше, че Ейприл щеше до безкрайност да се носи в тоя свят, който бях зърнал.

Разбира се, виждах призрака й понякога. Когато бях осемгодишен, обърнах се назад в един автобус и видях Ейприл през четири реда от мене, извърнала бледото си лице към прозореца. Дъхът ми секна и аз пак се извърнах напред. Когато пак погледнах назад, вече я нямаше. На единайсетгодишна възраст я видях на долния етаж на ферибота, с който аз и майка ми пресичахме езерото Мичиган. Видях я да носи една франзела през паркинга на един магазин за хранителни стоки в Беркли. Появи се в лагера Крандол във Виетнам сред цял камион военни сестри — деветгодишно златокосо момиченце сред униформени сестри, загледано в мен без усмивка. Два пъти съм я виждал да преминава с такси покрай мене в Ню Йорк. Миналата година летях до Лондон с Бритиш Еъруейс, обърнах се, за да повикам стюардесата и видях Ейприл да седи на последната седалка на последния ред на първа класа, загледана през прозореца с брадичка върху юмрука си. Обърнах се наред и затаих дъх. Когато пак се извърнах, седалката беше празна.

Там аз спускам кофите си, там топя писалката си.

Първата ми книга „Звярът на показ“ беше за фалшива самоличност. Оказа се, че и „Раздвоеният“ е също за сбъркана самоличност. Бях обсебен от Уилям Дамрош, истинско дете на нощта, който ме интригуваше, защото беше едновременно почтен човек и убиец. Както и Милхейвън, аз смятах, че е виновен. „Коко“ беше по същество разказ за объркана самоличност, а „Мистерия“ беше най-голямата грешка, допусната някога от Леймънт фон Хайнлиц, прочутият частен детектив на Милхейвън. Той си мислеше, че е открил убиеца и че убиецът след това се е самоубил. Тези книги са за това как историята, която знаем, не е точната или истинската история. Виждах Ейприл, защото ми липсваше и исках да я виждам, но и защото тя искаше да знам, че истинската история е била оставена в миналото. Което ще рече, че с една своя част аз съм очаквал позвъняването на Джон Рансъм още от времето, когато прочетох в „Леджър“ описанието на тялото на Уилям Дамрош, седнало мъртво пред бюрото си. Празната бутилка и празната чаша, увисналия пистолет, думите, написани на лист от тетрадка. Печатните букви.

Човекът, когото убих лице в лице с него, изскочи пред мене на една пътека, наречена „Поразяващия тигър“. Беше с очила и имаше кръгло, приятно лице, което мигновено застина от изумление. Беше лош войник, по-лош и от мене. Носеше дълга дървена пушка, която имаше вид на антика. Стрелях в него и той веднага падна, като кукла, и изчезна в дългата трева. Сърцето ми биеше до пръсване. Пристъпих напред, за да погледна, и си представих как вдига нож или насочва старинната пушка от мястото, където се бе скрил в тревата. Но все пак бях го видял да пада така, както мъртвите птици падат от небето и знаех, че няма да вдигне пушката. Зад мене крещеше един войник, който се казваше Линклейтър.

— Видяхте ли това? Видяхте ли как Андърдаун закова тая лепка?

— Андърхил — казах машинално.

Конър Линклейтър страдаше от някакъв дребен психичен дефект, поради който объркваше думите и изразите си. Веднъж каза: „Истината е в пудинга.“ Ето го пудинга. Обзе ме странно, мощно чувство на триумф, на победа, като че ли бях облят в кръв гладиатор на арената. Пристъпих в тревата и видях един крак в черни панталони, после друг крак, отворен до него, после тесния гръден кош и прострените ръце, най-сетне главата му. Куршумът беше влязъл в гърлото и бе откъснал задната част на врата. Беше като огледален образ на Андрю Т. Мейджърс, над чийто труп бях станал гмуркачът за бисери на трупното отделение.

— Добре го нареди, момче — каза Конър Линклейтър. — Наистина добре го нареди.

Дивото чувство за победа беше изчезнало. Чувствах се празен. Под тънките глезени стъпалата му бяха костеливи като риби. От брадичката нагоре видът му беше като че ли се опитваше да реши една от ония алгебрични задачи за това къде ще се срещнат два влака, ако се движат с различна скорост. Ясно виждах, че този човек има майка, баща, сестра, приятелка. Идваше ми да напъхам дулото на моя М–16 в раната в гърлото му и да го застрелям още веднъж. Хора, чиито имена никога нямаше да науча, които никога нямаше да научат моето име, щяха да ме мразят. (Тази мисъл ми дойде по-късно.) „Хей, успокой се — каза Конър. — Успокой се, Тим.“ Лейтенантът му каза да си зашие устата и ние продължихме по „Поразяващия тигър“. Макар и да знаех, че е невъзможно, почти очаквах да чуя как човека, когото убих, се отдалечава пълзешком през тревата.