Питър Строб - Гърло

Но моите мотиви ми бяха ясни от момента, в който Джон Рансъм ми каза името на жена си. Отивах в Милхейвън с надеждата, че най-после ще науча кой уби сестра ми.

Стюардесата се появи пред мене и ме попита какво искам да пия. На ум казах: „Сода, моля“, но от устата ми излезе: „Водка с лед“. Тя се усмихна и ми подаде малка самолетна бутилчица и пластмасова чаша с ледени кубчета. Не бях пил алкохол от осем години. Отворих капачето на малката бутилка и налях водката върху парчетата лед, почти невярвайки, че го правя. Стюардесата отмина към следващия ред. Острият, горчив дъх на алкохол се надигна от чашата. Ако исках, можех да стана, да отида в тоалетната и да изсипя течността в мивката. Смъртта се беше облегнала на преградата в предната част на самолета и ми се усмихваше. Усмихнах се и аз, повдигнах чашата и отпих от ледената водка. Имаше вкус на цветя. Един пренебрегнат гласец в мене викаше не, не, не, о боже не, не е това, което искаш, но аз глътнах водката и веднага отпих още, защото тъкмо това исках. Сега имаше вкус на замръзнал облак — най-вкусният замръзнал облак в историята на света. Смъртта — тъмнокос ироничен мъж в сив двуредов костюм — кимна и се усмихна. Спомних си всичко, което ми харесваше в пиенето. Като си помислиш, осем години въздържание наистина си заслужаваха да се отпразнуват с едно-две питиета. Когато стюардесата се върна, разклатих чашата и поисках втора. И тя ми даде, ей-така.

Обърнах се небрежно да видя кой друг пътува и алкохолът в кръвта ми мигом се вледени: на два реда зад мене, при прозореца на последния ред от първа класа, седеше сестра ми Ейприл. За миг очите ни се срещнаха, после тя се извърна към сивото нищо отвъд прозореца, с брадичка опряна на деветгодишната си длан. Не я бях виждал от толкова отдавна, че бях успял да забравя противоречивите, мощни усещания, които появите й ми причиняваха. Изпитах прилив на любов, примесена както обикновено с тъга и скръб, а също и с гняв. Погълнах я с поглед, косата й, отегченото й, леко недоволно лице. Все още носеше синята рокличка, с която беше умряла. Очите й се обърнаха отново към мене и аз почти се изправих и стъпих на пътеката. Преди да успея да се мръдна, видях, че съм се вторачил в облечените копчета на униформата на стюардесата, която беше застанала между Ейприл и мене. Погледнах я в лицето и тя направи крачка назад.

— Желаете ли нещо? — попита тя. — Още една водка, господине?

Кимнах и тя тръгна по пътеката да донесе питието. Мястото на Ейприл беше празно.

Когато излязох замаян в чистите, ехтящи пространства на Милхейвънското летище, търсейки друго сиво привидение, подобно на мене, не можах да разпозная облечения в красив сив костюм, възпълен и оплешивяващ чиновник, който разглеждаше другите пътници. Най-сетне той застана точно пред мене. „Тим“ — каза той и избухна в смях. Най-после видях познатите черти на Джон Рансъм в лицето на мъжа пред себе си и се усмихнах. Беше добавил доста килограми и загубил доста коса от времето на лагера Крандол. Като се изключи загадъчното, неспокойно потрепване в изражението на лицето му, човекът, произнесъл моето име, би могъл да бъде президент на застрахователна компания. Той ме прегърна и за миг всичко онова, което бяхме видели през войната на нашето поколение, оживя около нас, но на разстояние, една надживяна част от биографията ни.

— Защо си винаги съкрушен, когато те срещам? — попита той.

— Защото когато те виждам, никога не е ясно в какво точно се набърквам — казах. — Но това е само временно опущение.

— Нямам нищо против да пиеш.

— Не прибързвай — казах. — Мисля, че цялата тая идея да дойда тук малко нещо ме е смразила.

Рансъм, разбира се, не знаеше нищо за детството ми — тепърва трябваше да му обяснявам защо съм бил така обсебен от Уилям Дамрош и убийствата, които му бяха приписани — и той отпусна ръце и отстъпи назад.

— Значи сме двама. Да слизаме да вземем багажа ти.

Когато Джон Рансъм излезе от магистралата, за да премине към центъра на Милхейвън на път за източната страна, видях един град, който ми беше само полупознат. Цели редици от стари тухлени сгради, потъмнели и опушени, бяха заменени от бляскави нови постройки, които сияеха в следобедната светлина; един паркинг беше преобразен в искряща градина; на мястото на мрачния стар салон имаше комплекс от привлекателни нови концертни зали и театри, които Рансъм нарече Център за изпълнителски изкуства.

Беше като пътуване от задната страна на филмово студио — новите хотели и офиси, които преобразуваха релефа на градинския пейзаж, изглеждаха илюзорни като декори, изградени върху истинското лице на миналото. След Ню Йорк градът изглеждаше невероятно чист и спокоен. Чудех се дали тревожещият, безреден град, който помнех, не бе изчезнал сред хиляди пластични операции.