Питър Строб - Гърло

Беше събрала творбите на една група, наречена „Набис“, „пророците“ — беше намерила картини на Сезюрие, К. Кс. Русел, Пол Рансън, както и на Денис и Вюияр. Всичко, което беше купила, беше добро и взаимосвързано: то имаше значимо място в историята на изкуството, но тъй като повечето от тези художници не бяха много известни в Америка, работите им едва ли бяха стрували много. Като колекция, те имаха по-висока стойност, отколкото поотделно, но и отделните парчета вече навярно струваха доста повече, отколкото двамата Рансъм бяха платили за тях. И бяха приятни картини — естетизираха болката и радостта, тъгата и учудването, даряваха ги с грация.

— В тая стая май има повече картини на „Набис“, отколкото където и да било в страната — казах. — Как ги намерихте?

— Ейприл я биваше в такива неща — каза Рансъм и отново доби уморен вид. — Тя посети много от тези семейства и повечето от тях нямаха нищо против да се разделят с едно-две неща. Хубаво е, че харесваш Вюияр — и на нас ни беше любимата картина.

Това беше централната творба в колекцията: най-важната картина, която притежаваха, но и най-дълбоката, най-тайнствената и най-лъчезарната. Беше откровено празнуване на слънчевата светлина по листата, на връзката между хората вътре в семейството, между хората и природния свят.

— Има ли име? — попитах аз и станах, за да я разгледам по-добре.

— Мисля, че се казва „Хвойновото дърво“.

Погледнах към него през рамо, но нищо във вида му не подсказваше дали той знае, че има прочута приказка на Братя Грим със същото заглавие и че това име би могло да значи нещо за мене. Той кимна, потвърждавайки, че съм чул правилно. Съвпадението в заглавието на картината не можеше да не ми подейства. Приближих се до платното. Хората под голямото дърво изглеждаха самотни и уединени, пленници на частните си мисли и страсти; случаят, който ги беше събрал, беше фалшив, чиста формалност. Те не обръщаха внимание на сияйната светлина и на искрящите цветове, които ги заобикаляха и от които те самите бяха част.

— Виждам Ейприл, когато гледам това платно — обади се Рансъм зад мене.

— Великолепна картина — казах. Беше изпълнена с разочарование и гняв и тези чувства по магичен начин засилваха блясъка — защото самата картина предлагаше утеха.

Той се изправи и се приближи към мене с поглед, вперен в картината.

— В това платно има толкова много щастие.

Той мислеше за жена си. Кимнах.

— Ще можеш да ми помогнеш, нали? — попита той. — Може би ще успеем да помогнем на полицията да намери име за този човек. Като се върнем към старите убийства.

— Затова съм тук.

Рансъм приклещи ръката ми с юмрук.

— Но трябва да ти кажа, че ако разбера кой е нападнал жена ми, ще се опитам да го убия. Ако успея да се доближа до него въобще, ще му върна за Ейприл.

— Разбирам как се чувстваш.

— Не, не разбираш — той отпусна ръката си и пристъпи към картината, хвърли й бърз, бегъл поглед и тръгна обратно към стола си. Постави ръка върху купа романи за Виетнам. — Защото не си имал шанса да познаваш Ейприл. Утре ще те взема с мене в болницата, но ти няма… нали разбираш, лицето, което лежи там в леглото не е…

Рансъм вдигна ръка да скрие очите си.

— Извинявай. Ще отида за още кафе.

Той отнесе чашата ми в кухнята, а аз отново заразглеждах стаята. Мраморната камина беше в тон с розовите и сиви отсенки на картините на дългата стена, а една ярка ивица червено съответстваше на небето в картината на Морис Денис за свалянето от кръста. Над камината висеше огромно бледо платно на Пол Рансън с коленичила жена, простряла ръце в нещо като молитва или прошение. После забелязах още нещо — плоския ръб на бронзова плочка, поставена да лежи върху мрамора.

Проврях се между мебелите, за да я разгледам. Джон Рансъм се приближи към мене с чашата, точно когато аз изправих плочката.

— О, намерил си това.

Прочетох релефните букви върху повърхността на плочката. „Наградата на Асоциацията на финансовата общност се присъжда на Ейприл Рансъм по случай Годишното тържество, 1991.“

Джон Рансъм седна и протегна ръка за плочката. Дадох му я, поемайки кафето, и той се вторачи в нея за миг, преди да я върне отново върху камината.

— Плочката е само нещо като удостоверение — истинската награда е гравирането на името ти върху голяма купа в стъклената витрина на Учредителния клуб.

Рансъм вдигна поглед към мене и примигна.

— Защо да не ти покажа снимката, която ни направиха вечерта, когато тя получи тая глупава награда. Поне ще видиш как изглеждаше. Ти ще дойдеш с мене в болницата, разбира се, но истинската Ейприл я има повече на снимката.