Питър Строб - Гърло

— Може да е било случайност — казах, представяйки си как Джон се носи през бурята посред нощ, стискайки водка за триста долара между бедрата си. Представата ми беше за безкрайна нощ, почти демонична в отчаянието си.

— Наистина ли мислиш така?

— Не — казах. — Мисля, че е самоубийство.

— И аз — каза Том. — Горкото копеле.

Това щяха да са последните думи за Джон Рансъм, ако не беше писмото, което намерих същия следобед в кутията си по силата на едно от онези съвпадения, които са забранени в романите, но с които реалният живот често се забавлява.

За да прибера пощата си трябва да изляза от жилището си и да сляза до редицата с кутии във входа, който е в съседство с вратата за „Сайгон“. Пощата обикновено идва около четири следобед и понякога аз изпреварвам пощальона. Като всички писатели, аз съм вманиачен по отношение на пощата, от която идват пари, договори, рецензии, проценти, писма от почитатели и „Пъблишърс уийкли“, където мога да следя как вървя аз самият и неизброимите ми колеги. В деня, когато се чух с Том, слязох късно, понеже исках да свърша с поправките, и когато най-сетне слязох, видях, че кутията ми е претъпкана с писма. Веднага захвърлих в голямата кофа за боклук, която сме поставили под кутиите, всички пликове, покрити с печатни букви, всички апели за пари, всички предложения да се абонирам за езотерични литературни списания, публикувани от университети. Останаха две писма, едно от чуждестранния ми агент, а другото от някаква страна, в която се харесваха екзотични марки. На второто писмо името ми беше изписано с ясни, закръглени букви.

Върнах се горе, седнах на бюрото си и огледах марките на втория плик. Един тигър, огромно плътно цвете, мъж в бяла дреха, нагазил до колене в кафява река. Леко шокиран, установих, че писмото е от Индия. Разкъсах плика и извадих единствения лист прозрачна хартия, леко обагрена в розово.

Драги Тимъти Андърхил,

Закъснях с отговора, тъй като писмото ви се е нуждаело от доста време, за да ни достигне. Адресът, който сте използвал, е доста неясен. Но както виждате, писмото все пак пристигна! Питате ме за вашия приятел Джон Рансъм. Трудно ми е да ви отговоря. Вие разбирате, че ми е невъзможно да навлизам в подробности, но мога да ви кажа, че тук в ашрама бяхме развълнувани от състоянието на вашия приятел, когато той дойде при нас. Той страдаше. Той молеше за помощ. В края на краищата обаче бяхме принудени да го помолим да напусне — болезнен момент за всички засегнати. Джон Рансъм въздействаше тук по разрушителен начин. Не можеше да се отвори, не можеше да намери истинското си същество, беше сляп и изгубен сред вечно насилие. И дума не можеше да става да му позволяваме да се върне. Съжалявам, че трябва да ви пиша такива неща за вашия приятел, но се надявам, че духовните му дирения след толкова много години най-сетне да са му донесли покой. Може би това е станало.

Три дни след като бях получил писмото на Мина, бях изпратил по факса копие за Том и бях предал поправките си на Ан Фолгър, преминах отново покрай видеомагазина, същия магазин, покрай който бях преминавал по време на разходките си почти всеки ден, откакто се бях върнал. Този път, буквално нямайки абсолютно нищо за правене, аз си спомних, че по време на безсъниците си бях видял на витрината нещо, което ме беше заинтригувало. Върнах се и разгледах афишите с филмови звезди. Филмовите звезди не бяха много интересни. Може би отново се бях сетил за „Празненството на Бабет“. След това видях съобщението за старите черни филми и си спомних.

Влязох в магазина и наех „От опасни дълбини“, филма, който Фий Бандолайър и аз бяхме гледали в „Белдейм ориентал“, филма, който беше видял нас в момента на най-голямата ни наранимост.

Щом се прибрах, пъхнах го във видеото и пуснах телевизора. Седнах на канапето, разкопчах якето си и изгледах рекламите за други филми от серията, които преминаха по екрана. После преминаха и заглавията и филмът започна. След половин час, разтърсен, увлечен, аз се сетих да сваля якето си.

„От опасни дълбини“ беше като версия от Хичкок на „М“ на Фриц Ланг, едновременно огрубен и одомашнен като за американска публика. Нищо не помнех от сюжета, напълно ми се беше изтрил. Но Фий Бандолайър не го беше изтласкал от своя мозък. Фий Бандолайър беше носил историята със себе си, където и да беше отишъл, във Виетнам, във Флорида, в Охайо и Милхейвън.

Един банкер, изпълняван от Уилям Бенедикс, отвлича дете от една детска площадка, закарва го в едно мазе и прерязва гърлото му. На следващия ден отива в банката, очарова служителите си, председателства съвещания относно заеми и ипотеки. В шест часа се прибира у дома при жена си Грейс, изпълнявана от Айда Люпайно. Един стар училищен приятел на банкера, криминален инспектор, игран от Робърт Райън, пристига за вечеря и започва да говори за един особено смущаващ случай. Случаят се отнася до изчезването на няколко деца. По време на десерта Робърт Райън внезапно изказва опасението си, че децата са били убити. Познават ли те това и това семейство? Уилям Бенедикс и Айда Люпайно поглеждат през масата към приятеля си с лица, изопнати от ужасяващо предчувствие. Техният син, казва Райън, е последното изчезнало дете. „Не“ — извиква Айда Люпайно. — „Тяхното единствено дете?“ Вечерята свършва. След четиридесет и пет минути реално време, три дни филмово време, Уилям Бенедикс предлага на друго момченце да го откара вкъщи и го отвежда в същото мазе. След като го убива, той с обич припява името му над трупа. На следващия ден Робърт Райън посещава родителите на детето, които плачат, докато му показват снимки. Филмът свършва с това как Айда Люпайно се извръща да се обади на Робърт Райън, след като е простреляла мъжа си в сърцето.