Питър Строб - Гърло

Том се обърна към мене.

— Аз, разбира се, ще те осведомявам, но съм сигурен, че ще можеш да прочетеш за това в „Ню Йорк Таймс“.

— Наздраве за Изобел — казах и си чукнахме чашите.

Дълго след края на новините отидохме да вечеряме в един добър сръбски ресторант в южната част — непретенциозно място с карирани покривки, приглушено осветление и любезни, грижливи сервитьори, все братя и братовчеди, които познаваха Том и изпитваха тиха, но очевидна гордост от чудесната храна, която техните бащи и вуйчовци приготвяха в кухнята. Ядох, докато ми се стори, че ще се пръсна, и казах на Том за писмото, което се канех да напиша. Той ми каза да му изпратя копие от отговора, ако някога го получа. Обещах, че ще го направя.

Когато се прибрахме отново в къщата му, Том каза:

— Знам какво трябва да слушаме.

Той взе от лавицата нов запис на „Селските Ромео и Жулиета“, дирижиран от сър Чарлс Макерас. Музиката ни отведе на дълга разходка из райските градини. Там, дето дръзва ехото да скита, нима ще се уплашим да отидем?

В два след полунощ, което бе средата на деня за Том, ние си казахме лека нощ и се оттеглихме в стаите си, а преди пладне на следващия ден, след още един промеждутък от катарзисни разговори, двамата се прегърнахме и си казахме довиждане на Милхейвънската аерогара. Преди да мина през детектора за метал и да тръгна към моя изход, изгледах го как се отдалечава с лека, почти атлетична походка по дългия коридор, знаейки, че няма място, където той не би дръзнал да отиде.

Върнах се към моя живот, живота, който си спомнях. Работех по книгата си, правех дълги разходки, които запълваха бележника ми, четях и слушах много музика. Написах и изпратих писмото, за което си бях мислил, без наистина да очаквам отговор. Този път отсъствието ми беше толкова кратко, че само Маги Ла го беше забелязала, но Вин и Майкъл Пул познаха, че старите ми навици, навици, които говореха за душевно спокойствие и стабилност, се бяха завърнали и че вече не прекарвам нощите в разходки и бясно писане. Проницателната Маги каза:

— Бил си на едно тъмно място и там си научил нещо.

Да, казах, така е. Точно това се случи. Тя ме прегърна, преди да ме остави с книгата ми.

В „Ню Йорк Таймс“ се появиха новини за сътресенията в Милхейвън. Инспектор Майкъл Хоуган най-напред се появи на страница А–6, след два дни изскочи на А–2. На следващия ден имаше още един материал на А–2, докато най-сетне той излетя на първа страница и остана там в продължение на една седмица. Том Пасмор изпращаше купища от „Леджър“, два-три броя, увити в пакет с размерите на предколеден неделен „Таймс“, където Джефри Боу и множество други милхейвънски новинари доставяха подробностите, които моят вестник пропускаше. Щом веднъж станаха известни мащабите на престъпленията на Майкъл Хоуган, Рос Маккандлис и неколцина други шефове на полицията си подадоха оставките. Мърлин Уотърфорд беше принуден да напусне и беше заменен от либерален демократ от норвежки произход, които беше стипендиант на Роудс и имаше изненадващо добра репутация сред афро-американската общност, най-вече поради факта, смятах аз, че никога, ама никога не беше говорил глупости.

Някои от по-смилаемите части от дневника на Майкъл Хоуган бяха публикувани най-напред в „Леджър“, а после и в „Таймс“. След това се публикуваха и по-смразяващите, както би казала Хана Белнап, отрязъци. „Пипъл“, „Таймс“ и „Нюзуик“ пуснаха дълги истории за Милхейвън и Хоуган, Хоуган и Уолтър Драгонет, Хоуган и Уилям Дамрош. ФБР съобщи, че Хоуган е убил петдесет и трима мъже и жени в Пенсакоула, Флорида, където бе живял под името Филикс Харт, в Алъртън, Охайо, където бе познат като Ленърд „Лени“ Валънтайн, и в Милхейвън. Имаше и кратки, цензурирани истории относно кариерата му като Франклин Бачълър.

„Армъри плейс“ отново се изпълни с демонстранти, по „Илиной авеню“ тръгнаха шествия, вестниците и списанията се изпълниха със снимки на жертвите на Майкъл Хоуган. От килията, в която очакваше процеса си, Уолтър Драгонет каза на един репортер, че към него сержант Хоуган винаги се е държал джентълменски и че е време да започнат съдебните прослушвания.

След дълги легалистични разправии осемнадесет невинни мъже бяха освободени от затворите, където излежаваха доживотни присъди. Двама невинни във Флорида бяха вече екзекутирани. Всички осемнадесет, заедно със семействата на двамата екзекутирани, заведоха монументални дела срещу полицейските управления, отговорни за арестуването им.