Питър Строб - Гърло

Върнахме се в жегата. Ягуарът беше паркиран в подножието на дългото мрачно стълбище. Попитах Том дали би имал нещо против да ме закара на едно място да се срещна със стар приятел.

— Ако ме запознаеш с него — каза Том.

В пет часа седяхме в огромната стая на долния етаж пред един телевизор, който Том беше извадил от привидния хаос от шкафове за картотеки и офис мебели. Държах в ръка чаша със студен „Джитсенг-ап“, три бутилки от който бях открил в хладилника на Том. Харесвам „Джинсенг-ап“. Не се намират често напитки, които имат вкус на пържен прах.

Алън Брукнър почти беше възвърнал нормалното си тегло, беше гладко обръснат и облечен в красиво сако с нежна елегантна вратовръзка, златните му копчета си бяха на мястото и беше подстриган. Представих го на Том Пасмор, а той ни запозна със Силвия, Алис и Флора. Силвия, Алис и Флора бяха вдовици в края на седемдесетте и началото на осемдесетте и изглеждаха като че ли са прекарали последните четиридесет от тези години, сновейки между фризьорката, класовете по йога и козметичката. Понеже никоя от тях не искаше да остави другата насаме с Алън, тръгнаха си заедно.

— Трябва да го призная на Джон — каза Алън. — Намерил ми е място, където трябва да полагам усилия, за да се почувствам самотен — гласът му се понесе из огромния, покрит с мокет салон на „Голдън Манър“, но никой от белокосите хора, които пиеха чай и ядяха сандвичи с краставица по другите кресла, не се обърна. Бяха свикнали с него.

— Красиво място — казах.

— Майтапиш ли се? Великолепно е — избумтя Алън. — Ако знаех за него, щях да съм се преместил преди много години. Дори намерих за Илайза Морган административна работа тук — всички тези момичета ужасно ревнуват от нея — той понижи глас. — Двамата с Илайза обядваме заедно всеки ден.

— Виждаш ли Джон често?

— Дойде два пъти. Нищо лошо няма в това. Карам го да се чувства неудобно. А не харесвам това, което направих, откакто си върнах акъла или това, което още ми е останало от акъла. Така че не си губи времето с мене и аз нямам нищо против. Сериозно говоря, така е идеално. Джон е доста инфантилен понякога и има да мисли за целия си останал живот.

Том го попита какво е направил.

— Ами след като се аклиматизирах тук, върнах финансите си в разпореждане на адвоката си. Човек трябва да е на моята възраст, за да разбира нуждите ми — може и да не знаете това, но Джон е склонен да издивява и да поема рисковани ходове, а аз просто искам добър и сигурен доход от парите си. Така че го махнах като попечител на имуществото ми и той е недоволен.

— Мисля, че си постъпил добре — казах аз и тъмните, ледени очи на Алън срещнаха моите.

Том се извини и излезе до тоалетната.

— Мисля си за Джон отвреме-навреме — каза Алън, отново понижавайки глас. — Чудя се дали бракът им с Ейприл щеше да продължи. Чудя се кой е той всъщност.

Кимнах.

— Алън, довечера по новините сигурно ще има нещо, което е свързано със смъртта на Ейприл. Нищо повече не мога да ти кажа, но много е вероятно да се окаже голяма история.

— Време беше — каза Алън.

Отпих от моя „Джинсенг-ап“. Джимбо свали очилата си и погледна екрана като Татко, който се връща вкъщи с новини за съкращения в завода. Той ни информира, че един изтъкнат инспектор по убийствата е бил намерен мъртъв тази сутрин при обстоятелства, навеждащи на мисълта, че неотдавнашните сътресения в полицията на Милхейвън не са, може би, приключили. А ето я и Изобел Арчър с по-подробна информация.

Застанала пред оградената сграда на „Белдейм ориентал“, Изобел ни каза, че анонимно обаждане я беше довело тук, в едно изоставено кино близо до мястото на убийствата на Ейприл Рансъм и Грант Хофман, където тя беше убедила преподобния Кларънс Едуардс, свещеникът, който наемаше киното за неделните служби на Конгрегацията на Светия Дух, да й позволи да погледне. В мазето тя бе открила трупа на сержанта от полицията инспектор Майкъл Хоуган, убит, както се вижда от един-единствен изстрел в главата. До тялото на Майкъл Хоуган пишело СИНЯ РОЗА.

При следващите й думи ми идваше да стана и да изръкопляскам.

— Този случай се разследва усилено от Милхейвънската полиция, но по-възрастните жители на града не могат да не забележат смразяващата прилика между тази сцена и смъртта през 1950 година на инспектор Уилям Дамрош, който неотдавна беше реабилитиран във връзка с някогашните убийства на Синята Роза. Да се надяваме, че този път няма да се наложи да чакаме истината в продължение на четиридесет години.