— Господи, не спираш и не спираш — каза Джон. — Значи, след като съм прекарал цяла нощ край леглото й, предполагам, че на другата сутрин съм станал, изтичал съм целия този път по „Бърлин авеню“ с чук в ръката, по чудотворен начин съм проникнал в стаята й, убил съм я, пак по чудотворен начин съм излязъл и пак съм тичал по целия обратен път. И всичко това в разстояние на петнайсет-двайсет минути.
— Точно така — казах.
— Пешком.
— С кола си бил — казах. — Паркирал си на улицата от другата страна на „Бърлин авеню“, така че никой от болницата да не види колата ти, после си изчакал на моравата, докато си видял, че нощната смяна напуска. Собственикът те е видял пред къщата си. Навярно би могъл да те разпознае.
Джон сплете пръсти, подпря брадичката си върху тях и се вторачи в мене предизвикателно.
— На път си бил да загубиш всичко и не си можел да го понесеш. Ето защо си скалъпил тая история със Синята Роза, за да изглежда, че смъртта й е част от повтарящ се модел — с някаква история си привлякъл бедния Грант Хофман в оня тунел и си го обезобразил, за да не може да бъде разпознат. По-лош си от Хоуган — той не е можел да не убива, но ти си убил двама души за собствено удобство.
— И какво мислиш, че ще направиш сега? — Джон все още ме гледаше предизвикателно с брадичка, подпряна върху сплетените му ръце.
— Нищо. Исках да разбереш, че знам.
— Мислиш си, че знаеш. Мислиш си, че разбираш — Джон ме изгледа за миг, кипнал, после се оттласна и стана от стола си. Не можеше повече да седи на едно място. — Това всъщност е забавно. Много забавно — той направи крачка към стената с картините, после плесна ръцете си една о друга, длан в длан, сякаш се опитваше да си причини болка. — Защото никога не си разбирал нищо. Нямаш идея кой всъщност съм аз. Никога не си имал.
— Може и да не съм — казах. — Поне до скоро, не.
— Дори не си се доближил до истината. Никога няма да се доближиш. И знаеш ли защо? Защото имаш дребна душа.
— Но ти си убил жена си.
Той бавно се завъртя, презрението в очите му бе примесено с ярост. Вече не правеше разлика между двете. Собствената му отрова така го беше просмукала, че беше като скорпион, който се е ужилил сам и продължава да жили.
— Да. Така е. Ако така искаш да го наречеш.
Той се отдръпна за миг, очаквайки да го критикувам или обвинявам — да демонстрирам веднъж завинаги как нищо не разбирам. Тъй като не казах нищо, той се извъртя и се приближи да стената с картините. За миг имах чувството, че ще откъсне една от тях от стената и ще я направи на парчета. Вместо това той напъха ръце в джобовете си, отдръпна се от картините и тръгна към камината.
Отправи ми един-единствен изпепеляващ поглед.
— Знаеш ли какво представляваше животът ми? Можеш ли въобще да си представиш моя живот? Тези двамата — той стигна до камината и се извъртя отново с лице към мене. Лицето му беше изопнато от силата на емоциите му. — Безподобните Брукнърови. Знаеш ли какво ми сториха? Сложиха ме в сандък и го заковаха. Натикаха ме в ковчег. И после скочиха върху капака, а да са сигурни, че никога няма да се измъкна. Голямо забавление падна, върху капака на ковчега ми. Мислиш ли, че тези двамата разбираха нещо от приличие? От уважение? От почтеност? Превърнаха ме в бавачка.
— Приличие — казах аз. — Уважение. Почтеност.
— Точно така. Разбираш ли нещо? Започваш ли да схващаш?
— Донякъде — казах, чудейки се дали отново ще ме връхлети. — Представям си как би могъл да се почувстваш като бавачка на Алън.
— Най-напред на Ейприл. По онова време бях просто малкия лакей на Алън. По-късно ми се наложи да му стана бавачка и тогава вече жена ми беше скочила вече в леглото с онова момченце.
— Което е неприлично — казах. — За разлика от това да привлечеш аспиранта си в тухлен тунел и да го разкъсаш на парчета.
Лицето на Джон потъмня, той пристъпи напред и ритна един от дървените крака на масичката. Кракът се пречупи, масичката се килна към него и книгите се посипаха на земята. Джон се усмихна на бъркотията, замислен очевидно дали да не удари един ритник и на книгите, после се отказа и се отдалечи към камината. Изгледа ме с поглед, изпълнен с тотален триумф и безкрайно озлобление, грабна бронзовата плочка, вдигна я над главата си и я халоса о ръба на мраморната полица. Парченца мрамор на розови жилки се откърти на пода, оставяйки назъбена цепнатина в полицата. Задъхан, Джон грабна плочката и огледа всекидневната си, търсейки мишена. Най-после избра високата лампа близо до входа, сви назад дясната си ръка и метна плочката към лампата. Не улучи и плочката изтрополи по стената, оставяйки тъмно петно и дупка, преди да падне на пода.
Читать дальше