Питър Строб - Гърло

— Посещаваш ли го често?

— По веднъж седмично, може би. Това е горе-долу достатъчно и за двама ни.

— Предполагам, че това е добре — казах.

Той присви очи и прехапа долната си устна. Не разбираше.

— Та какво искаше да ми кажеш?

— След един-две дни този град отново ще пощурее. Ще има ново голямо сътресение в полицията.

Той щракна с пръсти и после ме посочи, възторжено ухилен.

— Ти, копеле недно, намерил си записките. Това е, нали?

— Намерих записките — казах.

— Прав си! Градът ще си загуби ума. Колко души е убил Фонтейн, а? Разбра ли?

— Не е бил Фонтейн. Бил е оня, който е убил Фонтейн.

Той зяпна и устата му затрепера в опит за ухилване. Опитваше се да разбере дали съм сериозен.

— Невъзможно е да искаш да ми кажеш, че Алън…

Той не се беше поинтересувал дори от заключенията на специалистите по балистика.

— Алън не е застрелял Фонтейн — казах. — Алън простреля мене. Някой се криеше между къщите от другата страна на улицата. Мисля, че е бил с пушка. Алън, ти и аз — ние не сме имали нищо общо с това. Той вече е бил там по времето, когато ние стигнахме до къщата. Бил е с Фонтейн в гетото. Може би дори го е видял, като ми се обади. Навярно го е проследил до къщата.

— Значи оня човек в Охайо е посочил грешно.

— Не, той е посочил правилно, но аз не съм разбрал.

Джон притисна бузата си с длан и ме загледа безмълвно за няколко секунди.

— Предполагам, че не трябва да знам цялата история — каза той най-сетне.

— Не, вече не е важна. И аз никога не съм те виждал. Нищо, което ти кажа, нищо, което ти ми кажеш, няма да напусне тази къща. Искам да разбереш това.

Той кимна, малко озадачен от идеята той да ми казва нещо, но достатъчно нетърпелив да схване това, което му се струваше най-главното.

— Добре, кое е бил?

— Майкъл Хоуган — казах. — Човекът, който си познавал като Франклин Бачълър, е променил името си на Майкъл Хоуган. В момента лежи мъртъв на пода на „Белдейм ориентал“ с пистолет в ръка и думите СИНЯ РОЗА, написани до тялото му. С черен маркер.

Джон жадно поемаше думите ми, кимайки бавно и с разбиране.

— Изобел Арчър ще си пробие път в киното и ще намери трупа. След два дни тя и някои други хора, включително ФБР, ще получат копия от бележките, които той е водел за убийствата си. Около половината от тях са написани на ръка, така че няма да има съмнение, че Хоуган ги е написал.

— Ти ли го уби?

— Слушай, Джон — казах, — ако съм убил милхейвънски следовател, никога няма да ти кажа нищо за това. Нали? Но аз искам да разбираш, че всичко, което ще си кажем тук, ще остане между нас. То няма да излезе от тази стая. Така че отговорът е „да“. Аз го застрелях.

— Айде бе! — Джон сияеше срещу мене. — Изумително — страхотен си! Цялата тая история ще се разчуе.

— Мисля, че ти не би искал това — казах.

Джон се беше вторачил в мене, опитвайки се да прочете мислите ми. Той смъкна крака си от облегалката. Каквото и да виждаше у мене, то не му харесваше. Вече не сияеше, а се опитваше да изглежда оскърбен и невинен.

— Защо не бих искал да се разчуе?

— Защото си убил жена си — казах.

— Първо си я докарал в „Сейнт Олуин“ и си я промушил с нож, но не си успял да я доубиеш. Ето защо, като чу, че тя излиза от комата, си влязъл в стаята й и си я довършил. И, разбира се, ти си убил и Грант Хофман.

Той се плъзна от облегалката към седалката на креслото. Беше зашеметен. Искаше да видя, че е зашеметен.

— Боже господи, Тим. Знаеш точно какво е станало. Знаеш дори защо е станало. Нали ти дойде при мене с името на Бачълър. Ти подреди картината.

— Ти искаше аз да разбера за Бачълър, нали? Това е отчасти причината, поради която искаше аз да дойда тук. Не ти е минавало през ума, че той живее в града — идеята ти е била, че той уж е дошъл от друго място, след като е видял снимката ти във вестника, убил е Грант Хофман и жена ти и е изчезнал с новата си идентичност, веднага щом е станало прекалено горещо.

— Това е толкова абсурдно, това е безумно — каза Джон.

— Още при пристигането ми ти ми каза, че Синята Роза е сигурно стар военен. И си бил измислил тази чудесна история за това, което ти се е случило, когато си стигнал до лагера на Бачълър в провинция Даларк. Беше хубава история, но не споменаваше някои важни подробности.

— Никога не съм искал да говоря за това — каза Джон.

— Ти ме остави аз да я възстановя. Постоянно подхвърляше намеци.

— Намеци — той тъжно поклати глава.

— Нека поговорим за това, което наистина се е случило в провинция Даларк — казах.