Питър Строб - Гърло

— Именно — каза Том. Той извади ключа от джоба си и го остави на гишето пред чиновника.

— Но господин Белин каза, че той лично ще направи това. — Той погледна през рамо към редицата от заключени кутии. — Не можем да върнем парите или нещо такова.

— Това няма значение — каза Том.

— Може би ще е добре да ми кажете името си, в случай, че той се завърне.

— Кейсмънт — каза Том.

— Е, предполагам, че няма нищо нередно — чиновникът взе ключа.

— Благодарим ви за любезността — каза Том.

Чиновникът се обърна и отиде до стената вдясно, играейки си с ключа. Кутиите на най-долния ред бяха с размерите на контейнерите, в които превозват кучетата в самолетите. Когато почти беше стигнал до дъното на помещението, чиновникът коленичи и постави ключа в една ключалка.

Той се обърна и погледна Том.

— Слушайте — тъй като вече сте платили за седмицата, мога да ви запазя тази кутия, докато срокът ви изтече. По този начин, ако искате пак да я използвате, няма да има нужда да плащате.

— Ще предам това на господин Белин — каза Том.

Чиновникът започна да вади от кутията купчини листа, натъпкани в папки.

Занесохме дългата картонена кутия, която чиновникът ни беше дал, по стълбището към кабинета, Том отпред и аз след него. На връщане Том беше спрял в една книжарница да купи шест пакета с копирна хартия, четири от които сега бяха разпределени върху папките от двете страни на кутията. На половината път по стълбите, дръжките, които имаше кутията, започнаха да се късат и за останалата част от пътя я пренесохме, като я държахме за дъното.

Оставихме кутията на пода до копирната машина. Том включи черното й квадратно копче и машината замърка и засвятка. Взех една от тлъстите папки и я отворих. Изпълнена беше с листове с най-различни цветове и размери, някои плътно запълнени на машина в редове от единия ръб до другия без никакви полета, други гъсто изписани с почерка, който бях видял в мазето на „Грийн уоман“. Обърнах на една от машинописните страници.

Когато напуснахме бара, беше един или два след полунощ и тя беше прекалено пияна, за да ходи по права линия. Трябва да те прибера за пиянство. Ти да не си ченге, а? Не, скъпа, собственик съм на един от големите хотели в центъра, нали ти казах. Кой? Хотелът „Разбити сърца“, казах. Била съм вече там. Сигурно ти дължа много за наема. Знам, скъпа, ще се погрижим за това. Тя се изкикоти. Ето я колата ми. Черната й пола се вдигна нагоре по бедрата й, когато влезе. Кльощави бедра, един насинен отпечатък от палец. Стигнахме до КГУ и тя каза: Тая дупка? Не се безпокой, долу има трион, приготвен за тебе.

Погледнах към Том, който разлистваше друга папка.

— Това е невероятно — казах. — Описвал е с такива подробности. Има дори диалог. Като книга е.

Том изглеждаше погнусен от това, което беше прочел. Затвори папката си.

— Изглеждат горе-долу подредени — всяко убийство заема около двайсет страници, ако се съди по това, което видях тук. Колко страници мислиш, че имаме, около хиляда ли?

— Нещо такова — казах, загледан в купчините.

— Поне петдесет убийства — каза Том. И двамата погледнахме купчините. — Предполагам, че е оставял Фонтейн да разследва някои от по-колоритните.

— На кого ще изпратиш копия?

— На ФБР. На Изобел Арчър. На новия шеф, Харълд Грийн. На някого от „Леджър“. Джефри Боу?

— Ще му напълниш гушата — казах. — Няма да се разкриеш, нали?

— Разбира се, аз съм загрижен гражданин, който е намерил тези записки в кофа за боклук. Всъщност, мисля, че загриженият гражданин ей-сега ще се обади на госпожа Арчър.

Той отиде към бюрото си и набра номера. Седнах на канапето и изслушах неговата половина от разговора. Когато си дадох сметка, че все още държа дебелата папка, оставих я на масичката, сякаш мислех, че може да хвана някоя зараза от нея.

— Бих искал да разговарям с Изобел Арчър, моля. Свързано е с един инцидент на стрелба.

— Добре, ще почакам.

— Радвам се, че ще мога да говоря с вас.

— Моето име ли? Флетчър Йокин.

— Да, случаят е свързан със стрелба. Не знам какво да правя, затова се обаждам на вас.

— Не искам да се забърквам с полицията, госпожа Арчър. Случаят е свързан с полицай.

— Ами да.

— Добре. Беше снощи. Видях един следовател, не му знам името, но съм го виждал по телевизията веднъж, знам, че е някакъв инспектор, и той влизаше в старото кино на „Ливърмор“.

— Късно през нощта.

— Не, не знам точно по кое време. Както и да е, след като той влезе вътре, чух този изстрел.