Питър Строб - Гърло

— Какво пък беше това? — попита Том зад мене.

— Трупното отделение — казах. — Стар навик.

Изправих се.

Том ме изгледа внимателно, но не попита нищо. Загасих лампите и двамата изкачихме стълбите в мрака.

След по-малко от три минути бяхме навън на алеята, а след още пет минути бяхме в ягуара и карахме на изток.

— Хоуган реагира на името.

— Със сигурност — казах.

— А каква беше тая работа с гърдите му?

— Бачълър е имал малки кръгли белези по гърдите си.

— О, бях забравил. Белезите от пръчките пунджи. В една от книгите, които имам, ги споменават.

— Не са били от пунджи. Още Фий си ги е имал.

— А — каза Том. — Да. Бедният Фий.

Аз си помислих: Плавай, плавай надалече, Фий Бандолайър.

В мрака на нощта захвърлихме револвера на Майкъл Хоуган от моста „Хърейшо“ в Милхейвънската река. Той стана невидим, още преди да цопне във водата, след което се изгуби за историята.

Последното нещо, което си спомнях, беше цопването на пищова във водата. Излязох от гаража, след като бях прекарал целия промеждутък между „Хърейшо стрийт“ и „Ийстърн шор драйв“ заедно с Майкъл Хоуган в мазето на „Белдейм ориентал“, и преминах по алеята в мрака. Луната отдавна беше вече залязла, нямаше звезди. Светът е наполовина нощ и другата му половина също е нощ. Виждах лицето му в острия, безжалостен блясък на прожектора; виждах малката черна дупка, по-малка от най-малката монета, да се появява под линията на оредяващата му коса.

До петгодишна възраст беше раснал на една пряка от мене. Бащите ни бяха работили в един и същи хотел. Може би съм го видял някой път, когато съм бродел из махалата — малко момченце, седнало на стъпалата до леха с грижливо поддържани рози.

Том дойде до мене и отвори кухненската врата. Влязохме вътре и той запали лампата, която хвърли меки отблясъци по старите мивки, бялата ламперия и обикновения, изпонарязан дървен плот.

— Сега е малко след три — каза той. — Искаш ли веднага да си легнеш?

— Не знам — казах. — Какво следва сега?

Имах предвид: На кого ще кажем? Как ще го кажем?

— Следва това, че аз ще си пийна — каза том. — Искаш ли веднага да се качиш горе?

Фредерик Делиус и препарираният алигатор, апартаментът „Флорида“.

— Мисля, че не бих могъл да спя сега — казах.

— Тогава прави ми компания — той насипа лед в една чаша, покри го с малцово уиски и отпи от чашата, наблюдавайки ме. — Добре ли си?

— Добре съм — казах. — Но не можем просто да го оставим да лежи там, нали? Та хората от църквата да го намерят?

— Мисля, че те никога не слизат долу. Единственото, което използват от там е органът, и те го вдигат откъм сцената.

Налях си вода в чаша и изпих половината на една дълга глътка.

— Имам някои идеи — каза Том.

— Искаш хората да научат, нали така? — изгълтах останалата вода и отново напълних чашата. Ръцете ми като че ли се движеха от само себе си.

— Искам всички да научат — каза Том. — Не се притеснявай, този път няма да могат да го потулят — той отново отпи. — Но преди да започнем да крещим от покривите, искам да намеря тези записки. Трябват ни.

— Къде са те? В жилището на Хоуган?

— Ела горе с мене — каза Том. — Искам двамата да разгледаме една снимка.

— Каква снимка?

Той не отговори. Тръгнах след него през огромната задръстена стая на долния етаж, минах покрай канапето и масичката за кафе и се изкачих по стълбите до втория етаж, докато той запалваше всички лампи по пътя си.

Той обиколи кабинета си, запалвайки всички лампи. Седна на бюрото си, а аз се строполих на коженото канапе. После откачих кобура и го поставих на стъклената масичка пред мене. Том беше извадил най-горното чекмедже, откъдето измъкна познат на вид плик.

— Това, което не разбирам, — каза той — е как Хабъл е идентифицирал Пол Фонтейн. Хоуган също е на тази снимка, точно до Пол Фонтейн. Как би могъл Хабъл да направи такава грешка?

— Имаше лошо зрение — казах.

— Чак толкова лошо ли?

— Трябваше да приближава очите си съвсем до това, което гледаше. Носът му буквално опираше хартията.

— Значи е разгледал снимката много внимателно. — Том стоеше с лице към мене, наведен напред с плика в ръката си.

— Така ми се стори и на мене.

— Нека видим дали ще можем да решим тоя въпрос — той отвори плика и извади вестникарската снимка. Остави плика върху бюрото, донесе снимката и чашата си до канапето и седна до мене. Наведе се и сложи снимката помежду ни. — Как той идентифицира Фонтейн?