Питър Строб - Гърло

Мушнах ръка в джоба си, извадих револвера, махнах предпазителя и се прицелих в главата му.

Хоуган се усмихна.

— Какво беше това име, което казахте? — той вирна глава, все още усмихвайки се, към Том, и повдигна дясната си ръка да разкопчае сакото на костюма си. Спомних си, че беше направил същото движение точно преди да го изненадам, загасявайки осветлението. Щеше да ме застреля в момента, в който се изкача по стълбището. Дадох си сметка, че държа фенерчето си успоредно на дулото на револвера, насочвайки го към Хоуган като втори пистолет, сякаш през цялото време съм планирал следващото си действие. Когато ръката на Хоуган достигна копчето на сакото му, аз запалих светлината. Том мигновено изключи своята.

— Лени Валънтайн — казах.

Хоуган вече се беше обърнал с лице към моята светлина и беше престанал да се усмихва. В очите му премина сянка и той отвори уста, за да каже нещо. Мисълта, че ще трябва да чуя следващите му думи, ме прониза с вълна на отвращение. Почти неволно натиснах спусъка и отпратих куршум по яркия, нажежен сноп светлина.

Последва червен отблясък и силно, плоско изпукване, което циментовите стени превърнаха в експлозия. Черна дупка се появи точно под косата на Хоуган и светлината открои изплискване от задната част на главата му. Хоуган се люшна извън лъча и изчезна. Тялото му се строполи на пода и вонята на кръв и кордит изпълни въздуха. Бяла спирала се завъртя в снопа светлина и изчезна.

— Бая време ти трябваше, докато се решиш — каза Том, осветявайки ме с прожектора си. Вдървените ми протегнати ръце все още насочваха револвера към мястото, където беше стоял Хоуган. Отпуснах ги.

Не помнех какво съм видял в лицето на Хоуган.

Том насочи светлината си надолу. Хоуган лежеше прострян на цимента, по-голямата част от тежестта му върху рамото и бедрото, с превити крака и с ръце, отпуснати от двете страни. Кръвта се стичаше равномерно от тила му и се събираше под бузата му.

Обърнах се и закуцуках към стената. Опипвах цимента, докато намеря ключа. После запалих лампите и отново погледнах към него. Тънка червена струйка се процеждаше от дупката под косата му и минаваше косо по челото му.

Том се приближи, поставяйки автоматика си в кобура, и коленичи до тялото на Хоуган. Той го преобърна по гръб и дясната ръка на Хоуган меко се отпусна в нарастващата локва кръв. Миризмата се настани в стомаха ми като развалена мида. Том пъхна ръцете си в един от джобовете на сивото сако на костюма.

— Какво правиш? — попитах.

— Търся ключ — той отиде от другата страна на тялото и пъхна ръка в другия джоб. — Добре, добре.

Той извади малък сребърен ключ и го вдигна нагоре.

— За какво е това?

— За записките — каза той. — А сега… — Той напъха ръката си във вътрешния джоб на собственото си сако и извади черен маркер. Свали капачката и ме погледна, сякаш ме предизвикваше да го спра.

— Не съм полицай — каза той. — Не ме интересува справедливостта, но мисля, че това е справедливо.

Той пристъпи клекнал на една крачка от тялото, избърса слоя от прах по цимента и написа СИНЯ РОЗА с големи наклонени букви. Извъртя се и отново ме погледна.

— Този път наистина е ченгето — каза той. — Подай ми този пистолет.

Отидох до него и му подадох револвера. Том внимателно го избърса с кърпичката си и се наведе да го постави в дясната ръка на Хоуган. След това сключи пръстите му около дръжката и вкара показалеца до спусъка. После вдигна сакото на Хоуган и извади пистолета му от кобура. Изправи се и ме приближи с пистолета на Хоуган в ръка.

— По-късно ще се отървем от него.

Пъхнах револвера в малкия калъф, закрепен на колана ми, без да свалям очи от трупа на Хоуган.

— Да се махаме оттук — каза Том.

Не отговорих. Пристъпих напред и погледнах към лицето, към отворените очи, отпуснатото, празно лице.

— Направи, каквото трябваше — каза Том.

— Трябва да се уверя — казах. — Нали ме разбираш? Трябва да се убедя.

Коленичих до тялото и събрах черната тениска около кръста. Дръпнах я нагоре към врата на Хоуган, но не виждах достатъчно. Нагънах цялата тениска, докато я събрах под мишниците му и се наведох да разгледам гърдите на убития. Бяха бледи и неокосмени. Около половин дузина кръгли белези с големината на дребна монета блестяха върху бялата кожа.

Вълна на чисто облекчение премина през мене като мед, като злато и вонята на кръв внезапно замириса на смях.

— Довиждане, Фий — казах и дръпнах обратно тениската.