Питър Строб - Гърло

Аз не се държах като ченге, а той не се държеше като Фий Бандолайър.

Колоната все още беше помежду ни. Беше добра, солидна колона. Никой куршум на света не би могъл да я пробие. А ако той не стреляше, значи бяхме в мазето по едни и същи причини.

— Сержант Хоуган? — казах аз.

Внезапна светлина ме заля откъм дясното ми рамо и сянката ми изскочи, гигантска, върху стената. Стомахът ми полетя в петите, но изстрел нямаше, нито откъм човека с фенера, нито откъм Том. Идваше ми да се мушна покрай колоната, но се насилих да се обърна към блясъка.

— Мислех, че сме се отървали от вас, Андърхил — в гласа му звучеше едновременно раздразнение и забава. — Да ви застрелят ли искате?

— Извинете ме — казах.

— Взаимно е — той угаси светлината. Поставих ръката си отново върху кобура, докато лъчът прекоси пода към източника на гласа му. Кръгът намаляваше, докато се приближаваше към него, след което се сплеска върху гърдите му и отскочи, за да освети красивото, набраздено от преживявания лице на Майкъл Хоуган. Той примигна под светлината, после отново отправи прожектора към мене, насочвайки го в гърдите ми, за да мога да виждам.

— Какво правите тук?

— Каквото и вие — казах. — Исках да видя дали мога да намеря листата, които са били в тези кутии. Когато видях, че ги няма, опитах се да намеря нещо изпаднало.

Той въздъхна, после лъчът се спусна към пода.

— От къде знаехте къде ще бъдат листата?

— Преди да издъхне, Пол Фонтейн ми каза: „Бел.“ Трябваха ми две седмици, за да разбера, че се е опитвал да каже „Белдейм ориентал“.

— Вие ли сте лунатикът, който се обади?

— Не знаех нищо за това, докато не ми казахте вие. Какво каза той?

— Как влязохте тук?

— Бащата на Джон Рансъм е имал хотел. Останали са му много ключове.

— Как тогава успяхте отново да прикрепите веригата.

— Аз влязох през предния вход. Около петнайсет минути, преди вие да се появите. Не очаквах да срещна тук когото и да било.

— Бяхте вече тук, когато аз дойдох?

— Да.

— Изглежда, имам късмет, че не сте ме застрелял.

— С какво?

— Е, чудно време сте избрали за изследвания.

— Предполагам, че вие не сте Фийлдинг Бандолайър, нали?

Светлинката отново скочи на лицето ми, заслепявайки ме. Вдигнах ръка да се заслоня от нея.

— Рансъм с вас ли е? Някъде в киното ли е? — тръпка на ужас ме прониза като електричество. Продължавах да държа ръката пред лицето си.

— Сам съм. Мисля, че Джон е загубил интерес.

— Добре — светлината се смъкна до кръста и аз спуснах ръката си. — Повдига ми се от темата за Фийлдинг Бандолайър. Не искам да слушам повече за него от вас, или от когото и да било.

— Значи вие знаехте за киното от телефонното обаждане?

— Знаех какво? — той изчака и тъй като аз не отговорих, той каза: — Този, който се обади, поиска да се срещнем тук. Това, меко казано, ми се видя необикновено, така че проверих кой е собственикът на сградата. Предполагам, че сте чувал за „Елви холдингс“.

— Не получихте ли потвърждение от Хабъл, шефът на наборната комисия на Бачълър?

— Не сме разговаряли с Хабъл. Маккандлис каза, че ще организира това, но после го отмени.

— Маккандлис — казах.

Хоуган не отговори. Чух звука от стъпките му, докато се обръщаше. Овалът от светлината се отдалечи от мене и прекоси пода по посока на стълбището.

— Не знам защо стоим тук в мрака — каза той. — На стената до стълбището има ключ за осветлението. Отидете там и го включете.

— Това не ми се вижда добра идея.

— Направете го.

Той премести лъча точно пред мене и освети пътя ми към основата на стълбището. Тръгнах по движещия се овал, чудейки се къде ли се е скрил Том. Когато стигнах да основата на стълбището, Хоуган насочи светлината към ключа.

— Ами ако още някой дойде?

— Кой би могъл да бъде това?

Поех си дъх.

— Рос Маккандлис. Той е убиец. Ако някой е позвънил на неколцина инспектори, опитвайки се да привлече този, когото трябва, тогава — дори вече да е пренесъл записките си — той ще дойде тук, за да убие човека, който му се е обадил.

— Запалете осветлението — каза Хоуган.

Протегнах се към ключа и го щракнах.

Голи крушки, увиснали над долната част на стълбището, някъде близо до буквите и далече в предния край на мазето, блеснаха достатъчно ослепително, за да се забият в очите ми. Цялото мазе възникна около нас, по-огромно и по-мръсно, отколкото бях очаквал. То беше ярко осветено около провесените крушки, здрачно по ъглите, но напълно видимо. Том Пасмор не се виждаше никъде.