Питър Строб - Гърло

Мънроу се отпусна и извади полицейска палка от колана си. Лъч светлина изскочи от палката и се стрелна от средата на предните редове до задните врати от неговата страна, след това към стената на около два метра от мене и Том.

Мънроу тръгна по пътеката, насочвайки светлината по редовете. Стигна до централната пътека, която разделяше предните редове от задните и се спря, чудейки се дали няма да си загуби времето, ако продължи нататък. Том безшумно се сведе до пода. Аз коленичих, без да свалям очи от Мънроу. Инспекторът пресече пътеката между редовете и отмина още два реда. След това прокара светлината с широки движения по столовете пред него. Ако преминеше още пет реда, щеше неизбежно да ни види. Затаих дъх и зачаках спазмите в краката ми да затихнат.

Мънроу се обърна. Светлината премина по стената до нас, зашари по гънките на завесата и се спря на изхода. Мънроу тръгна обратно по далечната пътека. Видях го как стигна сцената, обърна се да отправи прожектора в едно дълго движение по столовете и после бутна вратата. Седнах и опънах краката си. Том погледна към мене и постави пръст на устните си. Вратата към алеята се отвори.

— Отива си — казах.

Той ми изшътка.

Задната врата се отвори и затвори сред множество стъпки. Вратата на изхода отново беше избутана навътре. Мънроу и един мъж по син анцуг влязоха в залата. Мънроу каза:

— Мисля, че никой не е влязъл.

— Но някой е отключил веригата — каза другият мъж.

— Защо, си мислите, ви извиках?

— Странно — каза другият мъж. — Искам да кажа, свалят веригата, но заключват вратата? Само още двама души имат ключове.

— Хора от църквата ли са?

— Моят дякон има един. И собственикът има един, разбира се. Но той никога не се е показвал — никога не съм го виждал. Погледнахте ли в моя офис?

— Държите ли пари там?

— Пари ли? — другият човек се изкиска. — „Хоули Спирит“ е малка църквичка, нали разбирате. Там държа книгите с химните, робите за хористите, такива неща.

— Нека погледнем и там, отче — каза Мънроу и двамата тръгнаха по пътеката, с прожектора, насочен право пред тях. Сниших се до мокета и ги чух да минават от другата страна на редовете и да отварят вратите към фоайето.

Щом излязоха от залата, Том се пъхна на своя ред и аз — на моя, влачейки се по хладния бетонен под. Мълвежът от гласове във фоайето стихнаха, когато двамата мъже влязоха в офиса. Аз се сплесках върху бетона, с лице на няколко сантиметра от вкаменена дъвка. През поставките на столовете виждах рошавите очертания на главата на Том и бледото петно на лявата му ръка. Вратите от фоайето отново се отвориха.

— Нищо не разбирам, господин офицер — каза отецът. — Но утре ще сменя ключалките и ще купя нов катинар за веригата.

Спрях да дишам и се опитах да се слея с пода. Бузата ми се залепи върху дъвката. Усещах я като мъртва кожа. Двамата мъже влязоха по далечната пътека. Сърцето ми се ускоряваше, докато те приближаваха моя ред. Бавните им стъпки ме приближиха, отминаха, продължиха по пътеката.

— Как въобще решихте да дойдете да направите проверка, господин офицер?

— Някакъв луд ми се обади днес следобед да ми предложи да се срещнем тук утре сутринта.

— Тук вътре?

Те се спряха.

— Така че аз реших да дойда тук и да огледам мястото.

— Да ви благослови Бог за прилежността ви, господин офицер.

Стъпките се подновиха.

— Ще сложа веригата пак на вратата и утре ще сменя ключалките. Бог не обича глупците.

— Понякога не съм сигурен в това последното — каза Мънроу.

Обувките им отново отекнаха по бетона пред сцената. Вратата на изхода се люшна и пак се затвори. Вратата към алеята тропна. Изправих се на крака. Том се изправи пред мене. От алеята се чу дрънченето на веригата о скобите. Въздъхнах и започнах да изчетквам невидим прах от дрехите си.

— Това беше интересно — каза Том. — Оказа се, че Мънроу е добро ченге. Смяташ ли, че и тримата ще дойдат?

— Надявам се другите двама да не дойдат заедно.

— Кой от двамата според тебе е Фий?

Видях набразденото лице и празните очи на Маккандлис да се навеждат над болничното ми легло.

— Нямам предчувствия — казах.

— Аз имам — Том протегна ръце и изви гръб. Той изтупа сакото си и зачетка коленете си. После се върна по пътеката и седна на старото си място.

— Кой е?

— Ти — каза той и се разсмя.

— Какво ще си помисли Фий, когато се върне и намери веригата на мястото й.

— Това ще ни помогне — Том се обърна и постави ръка на облегалката на стола си. — Ще си помисли, че отчето е дошло, след като някой е докладвал за опит да се разбие вратата, огледало е мястото и е заключило отново. Когато направи това заключение, той ще бъде още по-сигурен, че е дошъл пръв. Затова няма да бъде много внимателен — ще бъде безгрижен.