Питър Строб - Гърло

— Буйтервио? — казах си и най-сетне ми хрумна, че кутията съдържаше буквите, които някога са използвали, за да изписват заглавията на филмите пред киното.

— Ела тук.

Гласът на Том ме достигна от облак светлина зад котлето. Взех термоса и последвах лъча на собствения си прожектор през мръсния под и по посока на пещта, докато осветих Том.

— Бил е тук — каза той. — Погледни.

Погрешно чух, че казва Той е тук и, мислейки си, че трупът на Фий лежи до пистолета, с който се е застрелял, изпитах неволен прилив на гняв, мъка, скръб и болка, и всичко това смесено с нещо като съжаление и разочарование. Фенерът ми се люшна над два кашона. Нима исках той да живее въпреки всичко това, което беше извършил? Или просто исках аз да бъда в края, както и Том Пасмор? Беснеейки едновременно и срещу Фий, и срещу себе си, насочих прожектора в гърдите на Том и казах:

— Не го виждам.

— Казах, че е бил тук. — Том пое ръката ми и насочи фенера ми към кутиите, които бях подминал, търсейки трупа.

Капаците им бяха отворени и едната кутия беше катурната на една страна, показвайки празната си вътрешност. Парцаливи дупки с най-различни размери бяха изгризани от двете страни на все още изправената кутия. Том се беше опитал да ме подготви, но празните кутии означаваха края на диренията ни, не по-малко отколкото един труп.

— Загубихме го — казах.

— Още не — възрази Том.

— Но ако той е преместил записките в някоя друга безопасна къща, сега му остава само да застреля Дик Мюлър — сложих ръка на челото си, виждайки ужасни неща. — О, боже! Може вече да е прекалено късно.

— Мюлър е в безопасност — донесе се гласът на Том от мрака до мене. — Снощи звънях у тях. Телефонният му секретар каза, че е на почивка със семейството си за през следващите две седмици. Не казва къде.

— Но ако Фий се обади? Ще знае… — но това нямаше значение, разбирах.

— Пак ще трябва да се върне — каза Том. — Той знае, че някой се опитва да го изнуди.

Точно така. Трябваше да се върне.

— Но къде е сложил тези записки?

— Аз имам една идея — спомних си, че Том беше споменал нещо такова преди това и изчаках обяснението. — Това е очевидно последната възможност — каза Том. — Досега всичко си виждал, нали? Ако все още не знаеш, когато свършим тук, аз ще ти кажа.

— Самодоволен задник — казах. Отново се разделихме да претърсим останалата част от мазето.

Върху хидравличната преса под сцената намерих орган — не от вида, който би се появил сред вълните на завесите преди началото на прожекцията през трийсетте години, а строг, подходящ за блусове, „Хамънд“ В–3.

Стари гримьорни от лявата страна на мазето бяха голи бетонни дупки с дървени плотове, напомнящи за триметровите огледала и гирляндите от лампи, които някога бяха стояли по отсрещните стени.

— Е, сега знаем къде е всичко — каза Том.

Когато се върнахме в офиса, Том ме преведе покрай робите и намести поставката с колелцата. Върнахме се във фоайето и той заключи вратата. Тръгнах към входа, от който бяхме дошли, но Том каза:

— От другата страна.

Имаше по-точни инстинкти от моите. От далечната страна на залата щяхме да бъдем невидими за всеки, който влезеше през задната врата, докато той — Фий — щеше да се очертае в снопа от сива светлина в момента, в който влезеше. Минах покрай олтара и амвона до изолационните врати от другата страна на фоайето и двамата отново се озовахме в мрака.

Тръгнахме като слепи по пътеката, докосвайки облегалките на столовете за ориентировка, движейки се през тоталния мрак, грамаден ковчег, където всяка стъпка ни водеше към нещо, подобно на огромна, неподатлива черна стена, която се отдръпваше пред нас.

Том ме докосна по рамото. Още не бяхме стигнали до голямата пътека между редовете в средата на салона, но можехме да бъдем където и да било преди нея. Черната стена стоеше пред мене, готова да отстъпи назад, ако аз пристъпя напред. Опипах износения плюш на мястото до мене, бутнах седалката надолу и се отпуснах на нея. Чух Том да се намества на мястото пред мене и усетих, че се обръща назад. Протегнах дясната си ръка и докоснах рамото му над облегалката. Долавях смътната форма на главата и горната част от тялото му.

— Добре ли си? — попита ме той.

— Обикновено предпочитам да сядам по-близо до екрана.

— Навярно ще се наложи доста да чакаме.

— Какво смяташ да правим, когато той влезе?

— Ако влезе през изхода, ще правим, каквото трябва да правим, докато той се успокои. Ако провери мястото с прожектор, ставаме и клякаме на пътеката. Или се залепяме зад седалките. Не вярвам да бъде много внимателен, защото ще е сигурен, че е първи. Важното е той да се почувства удобно. Щом веднъж седне да чака, разделяме се и тръгваме към него от противоположни посоки. Безшумно, ако е възможно. Когато се приближиш, започваш да крещиш като луд. Аз ще направя същото. Той няма да знае къде сме, няма да знае колцина сме и ние ще имаме добър шанс да го хванем.