Питър Строб - Гърло

В осем и половина отново бяхме в ягуара, на път към „Ливърмор авеню“. Стомахът ми беше пълен, умът ми беше бистър и поради увисналия на колана ми пистолет, прииска ми се да се преструвам на полицай. Помежду ни имаше дебел черен термос, пълен с кафе. Том като че ли нямаше друга грижа, освен това да кара гледаната си кола. Беше в черни широки панталони и черна тениска под черно ленено спортно сако и изглеждаше като Алън Стоун, без брадата и без параноята. Облечен горе-долу по същия начин, с черни джинси, една от черните тениски на Том и черно яке с ципове, аз имах вид на касоразбивач на средна възраст. След двайсет минути преминахме покрай „Сейнт Олуин“ и след още пет преки ягуарът бавно се понесе пред това, което някога беше „Белдейм ориентал“. От другата страна на улицата чернокож юноша с памучна блуза и обърната назад бейзболна шапка клечеше, облегнат на жълтата тухлена стена на един супермаркет. Когато Том му хвърли поглед от отворения прозорец на ягуара, момчето поклати рязко глава и скочи на крака. Той махна с ръка към ягуара и тръгна на север по „Ливърмор“, поклащайки глава настрани и назад, като че ли слушаше някаква вътрешна своя музика.

— Е, отпред поне никой не е влизал засега — каза Том.

— Кой е този? — посочих към танцуващото момче.

— Това е Клейтън. Когато стигнем до алеята, ще видиш Уигинс. Той също е много сигурен.

— Как си попаднал на тях?

— Дойдоха да ме посетят, след като бяха прочели една история в „Леджър“. Трябва да са били на около четиринайсет години, мисля, че бяха дошли с автобус. — Той се усмихна на себе си и зави надясно. Точно пред нас от лявата страна имаше бяла сграда с надпис ПАРКИНГ „МОНАРК“.

— Попитаха ме дали историята във вестника е вярна и ако е вярна, дали ще могат да работят за мене. — Том свърна в гаража и спря на бариерата. — Така че ги изпробвах с някои малки неща и те винаги правеха точно това, което исках. Ако им кажех да стоят на ъгъла на „Илиной авеню“ и Трета улица, за да ми кажат колко пъти ще мине някаква бяла кола, те стояха по цял ден и брояха бели коли.

Излязохме от ягуара и един униформен служител изприпка към нас от алеята, която тръгваше към долния етаж. Видя ягуара и лицето му се изпъна похотливо.

— По което и да е време между два и шест сутринта — каза Том. Служителят каза, че няма проблем, ще е тук през цялата нощ, и пое ключовете, едвам успявайки да откъсне очи от колата. Той отиде в кабинката си и се върна с билет.

Двамата с Том излязохме сред спускащия се здрач. Зрънца от мрак разцъфтяваха сред чезнещата светлина. Том загърби „Ливърмор“, пресече улицата и ме заведе до алеята. Три метра широка, алеята вече дополовина тънеше в нощта. Едно високо момче, облегнато на контейнер за боклук в дъното на алеята, се изправи, когато ни видя да излизаме от светлината.

— Уигинс? — попита Том.

— Нищо, — каза Уигинс, с тих, но отчетлив глас — но проверете веригата.

Той козирува насмешливо на Том и се отдалечи.

Том вървеше пред мене, докато момчето се изнизваше от другия край на алеята. На десетина метра срещу една кафява ограда се издигаше сляпата задна стена на „Белдейм ориентал“. Кривулици от спрей покриваха сивите циментови блокове и обграждаха двете черни врати. Изравних се с Том. Дебелата верига, която би трябвало да свързва двете врати, висеше от лявата скоба, а катинарът беше на дясната. Том се намръщи, замислен.

— Да не би да е вътре? — прошепнах.

— Мисля си, че трябваше да изпратя Клейтън и Уигинс тук веднага, след като ти изигра ролята си на Дик Мюлър. Смятах, че той ще изчака до края на смяната си.

— За да направи какво?

— Да премести записките си, разбира се — при израза ми, навярно на пълно отчаяние, той добави — Това е само догадка. Той ще се върне така или иначе.

Том дръпна дясната скоба, двете врати се преместиха напред един-два сантиметра и после спряха с прещракване.

— О, има още една ключалка — каза Том. — Забравих за нея.

Докато Том говореше, аз не бях забелязал кръглата, леко назъбена форма на ключалката под скобата. От вътрешността на сакото си той извади дълго, тъмно, усукано парче плат, хвана го за единия край и го остави да се развие. От вътрешната страна на тежката материя имаше джобчета различна големина и с всевъзможни лостове и шперцове.

— Прочутият комплект на Леймънт фон Хайлиц — каза той.

Той се наведе да погледне ключалката, после извади един сребърен ключ от едно от джобчетата. Отиде до вратата, постави ключа и веднага го напъха точно в ключалката. Кимна. Когато превъртя ключа, чухме лоста да се дръпва в гнездото си. Том постави ключа обратно в джоба на сакото си, нави плата с джобчетата и го пусна в кесийка под сакото си. Видях смътно дръжката на „Глок“-а да се подава от мекия като ръкавица кобур точно пред дясното му бедро.