Питър Строб - Гърло

— Изпробвай фенерчето — каза той и двамата извадихме тесните тръбовидни прожектори, които той беше изнамерил преди да излезем от къщата. Обърнах се и бутнах копчето. Двайсетсантиметрова окръжност от ярка светлина се появи върху кафявата отсрещна стена. Преместих светлината настрани и окръжността заподскача по сградите от другата страна на алеята, разширявайки се при доближаването си до далечния край.

— Много са добри, нали? — каза той. — Голяма мощност за такова малко нещо.

— За какво ще му е да се връща, ако вече си е взел записките?

— Дик Мюлър. Ще си помисли, че Дик Мюлър ще се опитва да го надхитри, като дойде рано, затова той ще дойде още по-рано.

— Къде е преместил записките?

— За това мисля — каза Том, хвана скобата и отвори дясното крило на вратата. — Влизаме ли?

Погледнах през рамото му. След десет минути щяха да запалят уличните лампи.

— Добре — казах и преминах покрай него в чистия мрак на кинотеатъра.

Докато Том затваряше вратата зад нас, аз запалих фенерчето, разходих го по прашната циментова стена отдясно и открих единствената черна врата пред нас, която водеше към основната част на сградата. От лявата ми страна широко бетонно стълбище се спускаше надолу в мазето.

— Дай насам — каза Том. Преместих светлината към вратата, която той току-що беше затворил и зашарих нагоре-надолу, докато намерих боядисаното в черно гнездо на ключалката.

— Добре, задръж тук — каза Том и заключи вратата.

Прокарах жълтия кръг светлина по него, докато той разви плата, постави ключа на мястото и прибра отново комплекта под сакото.

— Знаеш ли, записките може все още да са тук. Може би Фий е дошъл от „Армъри плейс“, веднага след като се обадихме и е отключил вратата, за да му е по-лесно да влезе през нощта.

Той запали фенера си и заигра с него по вратата. Задържа го върху бравата и го изключи в момента, в който я хвана. Аз също изключих моя и Том отвори вратата.

След като вратата се затвори зад нас, Том заби пръсти в кръста ми и ме затика в една бездна без измерения. Спомнях си дълга ивица празен под между редицата със столове и задния изход; във всеки случай знаех, че това, към което пристъпвам толкова предпазливо, е пътеката между столовете, но се чувствах като сляп и протегнах ръце пред себе си.

— Какво? — казах, шепнейки без никаква разумна причина. Том отново ме побутна напред, аз направих още две предпазливи стъпки и зачаках.

— Обърни се — прошепна ми Том в отговор.

Чух краката му да пристъпват тихо по голия цимент на пода на киното и се обърнах, не толкова от послушание, колкото от страх, че той ще изчезне. Чух бравата на изхода. Ако той си излезе, помислих си, и аз излизам. Вратата се открехна на няколко сантиметра и аз разбрах какво прави той — отчетлива ивица сивкава светлина блесна сред мрака. Полоса от грубата циментова повърхност на пода, боядисана в черно и леко наръсена с прах, се отвори като око пред сияеща колона. Така щяхме да забележим всеки, който влезеше в киното.

Той полекичка затвори вратата. Отново ни обгърна абсолютен мрак. Две тихи стъпки се приближаваха към мене и ръката му изшушна в плата, докато се пъхаше в джоба. Чу се остро цък и кръгъл сноп от жълта светлина, толкова отчетлив и плътен, че изглеждаше веществен, разряза тъмнината и очерта последните два стола на последния ред.

— Том — започнах, но преди да успея да продължа, той изключи фенера, оставяйки ме със сенките на местата. Подът се люлееше под краката ми като палубата на кораб. Над очертанията на сенките на столовете горещият лъч светлина висеше пред очите ми като призрак на крушка, увеличавайки мрака.

— Знам — каза Том. — Исках просто да си създам най-обща представа.

— Да постоим тук за минута-две — казах аз и притиснах пламтящия кръг в гърба ми към стената. Подът тутакси престана да се клати. Прохладата на грубата стена се просмука през якето ми към кожата ми. Спомнях си стените на „Белдейм ориентал“. Червени, изрисувани с релефни, неправилни спирали, те бяха каменни, жулещи като корали, понякога запотени от вледенен слой кондензирани изпарения. Присвих колене, за да съсредоточа натиска върху кукичките и зъбците, опрях длани върху грубата повърхност на цимента и зачаках от празната стена от мрак пред мене да изплуват някакви очертания. Лекото, бавно дишане на Том до мене изглеждаше неразличимо от моето собствено.

Усещане за пространство и измерения започна да оформя мрака. Започнах да осъзнавам, че стоя близо до ръба на голяма наклонена кутия, която ставаше по-малка в другия си край. След още известно време започнах да различавам повдигнатия ръб на сцената като леко потрепване, подобно на затоплен въздух над нагорещена магистрала. Това изчезна, когато Том мина пред мене, и отново се завърна, когато той безшумно се отдалечи отстрани на салона. Чух как стъпките му омекнаха, без да изчезнат, когато той излезе от циментовата площадка между предния ред и сцената и стъпи върху мокета. Трептенето се сгъсти в дълга набъбнала форма на сцената и местата постепенно добиха видимост като тъмен, плътен триъгълник, който се разтваряше от една точка недалече от мястото, където стоях. Лицето на Том беше бледо, едва доловимо петно по пътеката.