Питър Строб - Гърло

Дориан не беше изненадан, че ме чува; изненада се донякъде, че съм отново в Милхейвън. Каза ми, че работел върху изложба за галерия в Чикаго и че е завършил нова картина за Синята Роза. Попита ме как върви писането ми. Изрекох едно-две безсмислени изречения за писането си, след което вече наистина успях да го изненадам.

— Искате да говорите по милхейвънски?

— По-късно ще ви обясня. Важно е хората, с които разговарям, да смятат, че съм този, за когото се представям.

— Дива работа — каза Дориан. — Та нали вие сте тукашен.

— Но вече съм изгубил това произношение. Знам, че вие го владеете. Чух ви да имитирате гласа на баща си. Това е произношението, което ми трябва.

— Ама че идея. Е, мога да опитам. Какво искате да кажете?

— Например „Полицията ще намери това много интересно“.

— Полицията ш’намери тва муоо интересно.

— „Това може да се отрази на кариерата ви.“

— Тва мое дсе отрази на кариерата ви. За какво става дума, в края на краищата?

— „Ало.“

— Ауо. Има ли това нещо общо с Ейприл?

— Не. „Не искам да се отклонявам.“

— Това наистина ли го казвате, или искате да го кажа по милхейвънски?

— Кажете го по милхейвънски.

— Нискам дсе откуоняам. Целият номер е гласът да се изтегли напред. Ако искате да подчертаете нещо, удължавате думата. Знаете ли как да кажете Милхейвън?

— Милхейвън — казах.

— Доста близко. Всъщност е Миуейвн.

— Миуейвн — казах. — Ауо. Тва мое дсе отрази на кариерата ви.

— Сега беше добре. Нещо друго?

Опитах се да се сетя какво още ми трябва.

— Кинотеатър. „Белдейм ориентал“. В ръкописа ще намерите интересна информация.

— Кинотятър. Беудем орьентал. В ръкописа ш’нъмерите интересна информация. О, ако искате да кажете нещо за час? Например „в шест часа“? Винаги казвате просто „в шес“, освен ако не става дума за дванадесет — винаги се казва в „дванайсе часа“, не знам защо.

— Искам д’ви срешна в шес да поговорим за ’дна интересна информация.

— Пооворим — не поговорим. Дъ — не да. Дъ пооворим. Като се изключи това, доста добре звучите.

— Пооворим — казах.

— Тва вече е раз’овор — каза той. — На добър час, каквото и да сте си наумил.

Затворих и погледнах към Том.

— Даваш ли си сметка — попита той, — че навярно се опитваш да се научиш да говориш точно по начина, по който си говорил като малко момче?

— ’Питвам с’дъгооря като Дик Мюлър — казах.

Докато Том крачеше в стаята, аз се обадих по ред на тримата — Маккандлис, Мънроу и Хоуган — казвайки им, че съм Дик Мюлър, добър приятел и колега на Ейприл Рансъм. Изнесох гласа си напред, колкото можех. Ауо. Съсем сучайно нъмерих ’дин интересен ръкопис, дето Ейприл ’зглежда йскрила в мойа офис, шото там гу нъмерих. Мноо интересна информация. Мноо интересна спициално за полицай в Миуейвън. Даже мое да се окае важно за кариерата ви.

Маккандлис каза:

— Ако това, което сте намерил, е толкова важно, господин Мюлър, защо не го донесете тук?

Хоуган каза:

— Случаят с Ейприл е приключен. Благодаря, че се обадихте, но ако искате, можете и да захвърлите ръкописа.

Мънроу каза:

— Това заплаха ли е? За каква информация ми говорите?

— Нискам дъ соткловяам, но мисла, че е важно да пооворите с мене.

Маккандлис каза:

— Ако искате да говорите за нещо, елате на „Армъри плейс“.

Хоуган:

— Имам чувството, че вече говорим. Защо просто не ми кажете, каквото имате да казвате.

Мънроу:

— Изразявайте се по-конкретно, господин Мюлър.

— Искам дъ с’срешнем в кинотятъра, Беудейм орьентал, в пет утре заран.

Маккандлис:

— Мисля, че няма какво повече да си казваме, господин Мюлър. Дочуване.

Хоуган:

— Ако искате да се срещнете с мене, господин Мюлър, можете да дойдете на „Армъри плейс“. Дочуване.

Мънроу:

— Разбира се. Чудесна идея. Поздравете лекаря си от мене.

Той затвори, без да си прави труда да каже довиждане. Затворих слушалката и Том спря да крачи.

— Колко време имаме според тебе? — попитах.

— Поне докато се стъмни.

— А как ще влезем?

— Кой мислиш е наследил колекцията на Леймънт фон Хайлиц от шперцове? Дай ми достатъчно време и ще проникна навсякъде, но за да се влезе в „Белдейм ориентал“ не са нужни повече от пет минути.

— Откъде си толкова сигурен?

Том зяпна, повдигна рамене, разпери ръце и се огледа облещено.

— Аха. Отишъл си и си видял.

Той се върна на канапето и седна до мене.

— Входната врата откъм „Ливърмор авеню“ се отваря с обикновен ключ, който задвижва резе. Същият ключ отключва вратите от другата страна на гишето за билети.