Питър Строб - Гърло

Том вдигна слушалката и заговори:

— Слава богу, получил си съобщението ми. Можеш да постъпиш както искаш, твоя работа, но мисля, че този път трябва да направя нещо и аз веднъж в живота си.

— По-полека — казах, леко разтревожен и още по-озадачен от преди. Думите на Том бяха прелетели покрай ушите ми толкова бързо, че почти не ги схванах. Трябва да решиш какво?

— Чакай да ти кажа какво съм правил напоследък — каза Том. За около една седмица той се беше занимавал с два-трите други случая, които ми беше споменал в болницата, но без да разсее депресията, която и аз бях забелязал. — Занимавах се съвсем автоматично. Два от случаите се изясниха, но това не е кой знае какво постижение за мене. Както и да е, реших да погледна отново всичките тези Алънтауни, или който и да е друг град с подходящо име, за да видя дали не съм пропуснал нещо първия път.

— И си открил Лени Валънтайн?

— Най-напред открих Джейн Райт — каза той. — Нали помниш Джейн? Двайсет и шест годишна, разведена, убита през май 1977 година?

— Не може да бъде.

— Напротив. Джейн Райт е живяла в Алъртън, Охайо, едно градче на река Охайо с около петнайсет хиляди жители. Приятно местенце, сигурен съм. Между 1973 и 1979 се извършват няколко хаотични убийства — всъщност дванайсет, по две годишно, трупове по полето, такава работа — и около половината остават нерешени, но от местния вестник разбрах, че повечето хора са смятали убиеца, ако ставало дума за един убиец, за някакъв бизнесмен, чиято работа го е водела в града отвреме-навреме.

— Джейн Райт — казах. — От Алъртън, Охайо. Не разбирам.

— Чуй още нещо. Името на инспектора, който се е занимавал със случая, е Ленърд Валънтайн.

— Не може да бъде — казах. — Невъзможно е. Нали разработихме всичко това. Пол Фонтейн е бил в Алънтаун, Пенсилвания, през май седемдесет и седма.

— Именно. Бил е в Пенсилвания.

— Старецът, с когото говорих, Хабъл, посочи право в образа на Фонтейн.

— Може би не е бил добре със зрението.

— Зрението му е ужасно — казах, спомняйки си как заби нос в снимката.

Том остана безмълвен за момент и аз изпъшках.

— Знаеш ли какво значи това? Пол Фонтейн е единственият инспектор в Милхейвън, за когото знаем, че не би могъл да е убил Джейн Райт. Какво тогава правеше в тази къща?

— Предполагам, че е започвал свое собствено малко разследване — каза Том. — Може ли да е съвпадение, че жена с името Джейн Райт е била убита в град с точно каквото трябва име, в точно който трябва месец, на точно която трябва година? И че инспекторът, който разследва случая, носи име с инициали ЛВ, като в „Елви“? Има ли начин да сметнеш, че всички тези неща са съвпадения?

— Не — казах.

— И аз не мога — каза Том. — Но вече нищо не разбирам от тази история с „Елви“. Нима някой би се нарекъл Лени Валънтайн, понеже започва със същите букви като Ланг Во? Това не ми се вижда нормално.

— Том — казах аз, спомняйки си идеята, която ми беше хрумнала сутринта, — можеш ли да провериш чия собственост е една сграда?

— Сега в момента?

— Да, сега в момента.

— Ами мисля, че да — каза той. — Коя е сградата?

Казах му и без да задава въпроси, той включи компютъра и влезе в градската регистрация.

— Ей-сега — каза той. — Идва — след което то изглежда дойде, защото го чух да изохква от изумление. — Знаеш вече, нали? Знаеш кой притежава сградата?

— „Елви холдингс“ — казах. — Но това беше само догадка, докато не те чух да изпъшкваш.

— А сега ми кажи какво значи това.

— Мисля, че значи, че трябва да се върна — казах и млъкнах под тежестта на значимостта на това решение. — Ще летя утре по обяд. Ще ти се обадя веднага щом пристигна.

— Щом пристигнеш, ще ме видиш сред посрещачите. Можеш да избираш между Апартамент Флорида, Ваканционното ранчо и Покоите на Хенри VIII.

— Какво?

— Това са имената на стаите за гости. Родителите на Леймънт са били доста ексцентрични. Както и да е, ще ги проветря всичките и ти ще си избереш.

— Фонтейн не е бил Фий — казах аз най-сетне това, което и двамата знаехме. — Не е бил Франклин Бачълър.

— Аз лично имам слабост към Покоите на Хенри VIII — каза Том. — Но не бих ти препоръчал Ваканционното ранчо.

— Кой е тогава?

— Лени Валънтайн. Бих искал да знам защо.

— А как ще открием кой е бил Лени Валънтайн? — и в тоя момент ми хрумна една идея. — Можем да използваме тази сграда.

— Аха — каза том. — Изведнъж не съм вече депресиран. Изведнъж слънцето изгря.