Питър Строб - Гърло

Най-сетне взех телефонния указател и започнах да търся организации на ветерани. Шестото ми обаждане попадна на информация за група на ветерани, които се срещах всяка вечер в шест чеса в сутерена на църква в „Ийст търтис“ — „Мърей хил“. Те приемаха хора, които просто се отбиват. Без това да е, което ми трябва, тази група ми даде каквото търсех — цел за една дълга разходка. Излязох от „Гранд стрийт“ в пет и петнайсет и стигнах до ниската, оградена тухлена църква десет минути по-рано.

Когато слязох в сутерена, двама кльощави мъже с оредяваща коса, неоформени бради и части от различни униформи нареждаха в кръг дузина сгъваеми столове. Възпълен свещеник с големи мустаци и свещенически сюртук, наръсен с пепел от цигари, стоеше пред една очукана маса и пиеше кафе от картонена чаша. И тримата хвърлиха поглед към шината ми. Едно старо пиано беше поставено в ъгъла, а по стените висяха илюстрации към Библията и цветни карти на Светите земи. Кафяви петна с неправилна форма покриваха бетонния под. Почувствах се като в подземието на „Хоули сепълкър“.

Двамата мършави ветерани ми кимнаха и продължиха да подреждат столовете. Свещеникът се приближи и сграбчи ръката ми.

— Добре дошъл. Аз съм отец Джо Морган, но всички обикновено ме наричат отец Джо. Това е първото ви идване тук, нали? Как е името ви?

Казах му името си.

— И сте бил във Виетнам, разбира се, като Фред и Хари ето там — и като мене. Още преди да отида в семинарията. Карах корабче по делтата.

Потвърдих, че съм бил във Виетнам и той ми наля кафе от метален съд.

— Така започнахме всички, разбира се, хора като нас, които се събирахме, за да видим дали можем да си помогнем един на друг. Напоследък човек не знае кой ще се появи — идват момчета, които са били в Гренада, в Панама, момчета от „Дезърт Сторм“.

Фред или Хари ми отправи остър, пренебрежителен поглед, но той не се отнасяше до мене.

— Както и да е, чувствайте се като у дома си. Целта тук е споделянето, подкрепата и разбирането, така че ако искате да дадете воля на чувствата си, не се притеснявайте. Тук не са нужни никакви задръжки. Нали, Хари?

— Почти никакви — каза Хари.

До шест часа дойдоха още седем мъже, като трима от тях носеха части от стари униформи, подобно на Хари и Фред, а останалите бяха по костюми или спортни якета. Щом седнахме, пет-шест души запалиха цигари, включително свещеникът.

— Тази вече сред нас има две нови лица — каза той, изкарвайки огромен облак от сив дим — и аз бих искал да минем по кръга, като всеки каже името си и частта си. После всеки, който иска нещо да каже, направо да взема думата.

Боб, Франк, Лестър, Хари, Тим, Джак, Гроувър, Пиуи, Джуан, Бъди, Бо. Смахната бърканица от батальони и дивизии. Нервничещият дребен човечец Бъди каза:

— Е, както някои от вас вече знаят от преди две седмици, когато дойдох тук най-напред, бил съм шофьор на камион в Кам Ран Бей.

Веднага се дистанцирах. Това помнех от другите срещи с ветерани, които бях посещавал преди четири-пет години — описание на война, която никога не бях виждал, която въобще не приличаше на война. Бъди беше уволнен от работата си като пощальон и приятелката му беше казала, че ако пак почне да се държи смахнато, ще го напусне.

— Какво правиш като се държиш смахнато? — попита някой. — Какво значи „смахнато“?

— Ами не мога да приказвам. Само лежа в леглото и гледам телевизия по цял ден, но не виждам наистина, разбираш ли? Като да съм сляп и глух. Като дупка в земята съм.

— Когато аз се смахна, тичам — каза Лестър. — Просто запрашвам, човече, без да знам какво правя. Такъв страх ме хваща, че не мога да спра, като че ли отзад нещо ме гони.

Джак, мъж в тъмносин костюм, каза:

— Когато мене ме хване страх, вземам си пушката и се качвам на покрива. Не е заредена, но се целя с нея по хората. Мисля си за това какво би станало, ако започна да стрелям.

Всички го изгледахме и той сви рамене:

— Помага.

Отец Джо говори с Джак известно време и аз отново изключих. Чудех се след колко време ще е прилично да си тръгна. Джуан разказа дълга история за свой приятел, който се застрелял в гърдите, след като се върнал от продължително патрулиране. Отец Джо говори много време и Бъди започна да примърдва. Искаше да му кажем как да постъпи с приятелката си.

— Тим, още нищо не си ни казал — вдигнах поглед и видях, че отец Джо е вперил в мене навлажнени очи. Това, което беше казал на Джуан, го беше развълнувало. — Има ли нещо, което би искал да споделиш с групата?