Питър Строб - Гърло

После се случи нещо, което би могло да бъде кулминацията на всичките тези събития. Можеше просто да е резултат от двучасовия сън в денонощие или от терзаещите сънища, които ми се нахвърляха през тези два часа. Но не мисля, че е което и да било от тези неща. Мисля, че се случи, защото беше изчакало момента си.

На едно място за паркиране от другата страна на улицата спря дълъг сив мерцедес, от него излезе едър блондин с брада и заключи вратата. Косата му се спускаше на една дълга вълна върху яката и брадата му беше твърда и разпенена. Макар че не го бях срещал лично, разпознах, че е един художник — Алън Стоун, който беше станал прочут в периода между Анди Уорхол, и Джулиан Шнабъл. Неотдавна в галерия „Уитни“ беше имал ретроспективна изложба, получила отрицателни оценки почти навсякъде. Алън Стоун се отдалечи от колата си и ме погледна със студени бледосини очи.

Видях. Това беше всичко, което се случи, но то беше достатъчно. Видях.

На вътрешен екран, който заличи улицата помежду ни, голямата руса глава на Хайнц Стенмиц се надвеси над мене. Беше ухилен като вълк и натискаше тила ми, докато аз стоях коленичил в полумрака, натикан между огромните му бедра, с ръце протегнати през скута ми и с пръсти, здраво притиснати до голямото венесто червено нещо, щръкнало към мене от панталоните му. То, център и преден план на сцената, пулсираше в ръцете ми.

— Сложи го в устата си, Тими — каза той, почти умоляващ, и натисна главата ми към другата глава, устата ми — към другата мъничка уста.

Потреперах погнусен и видението се пръсна. Алън Стоун се беше извърнал от погледа ми, каквото и да беше видял в него, и вървеше покрай предницата на колата си към черната двойна врата, врязана на равнището на тротоара, в една пищна сграда.

Лицето ми гореше. Кожата на главата ми се опитваше да се отдели от черепа ми. Стомахът ми се преобърна, аз пристъпих наред и избълвах в канавката розова смесица от италианска вода и частично смляна виетнамска храна. Прекалено шокиран, за да се притесня, стоях и гледах изповръщаната гадост. Когато вътрешностите ми се сгърчиха отново, изхвърлих още от розовата лава. Върнах се на тротоара и видях две от добре облечените жени от предградията да стоят като заковани на около два метра от мене с лица, вцепенени от отвращение. Те извърнаха очи и бързо пресякоха улицата.

Избърсах устата си и тръгнах към ъгъла, отделяйки себе си от мацаницата в канавката. Краката ми като че ли не принадлежаха на тялото ми и бяха прекомерно дълги. Фий Бандолайър, казах си.

Когато се върнах на „Гранд стрийт“, срутих се в едно кресло и започнах да плача, сякаш се нуждаех от безопасността на собствената си обстановка, за да изпитам огромността на това, което чувствах — шок и мъка. А също — гняв. Един поглед на улицата беше отключил един момент, поредица от моменти, които бях натикал в ковчеже преди много години. Бях навързал верига след верига около ковчежето. След това бях хвърлил ковчежето на дъното на душевен кладенец. Оттогава-насетне то не бе преставало да бълбука и кипи. Сред всички чувства, които изпитах отвътре, имаше и изумление — това се бе случило на мене, на мене и аз нарочно, разрушително бях забравил всичко за него.

Нахлуваха спомен след спомен. Частични, фрагментарни, парцаливи като облаци, те ми връщаха моя собствен живот — те бяха липсващите парченца от пъзела, които позволяваха всичко останали да заемат местата си. Бях срещнал Стенмиц в киното. Бавно, търпеливо, казвайки някои неща, без да казва други, играейки си със страха ми и с авторитета си на възрастен, той ме беше принудил да правя каквото искаше. Не знаех колко дни съм го срещал, за да коленича пред него и да го вземам в устата си, но това беше време, което детето-аз бе преживяло като окаяна вечност — четири пъти? Пет пъти? Всеки случай беше отделна смърт.

Около десет се довлякох до ресторант, където знаех, че няма да срещна познати, преборих се с някаква вечеря, после се довлякох обратно вкъщи. Разбрах, че съм направил точно това, което исках — вместо терапия, бях се подложил директно на електрошокове. В полунощ взех обичайния втори душ — този път не за да се подготвя за работа, а за да се почувствам чист. След около час си легнах и почти веднага потънах в първия истински осемчасов сън от две седмици насам. Когато на следващата сутрин се събудих, знаех само какво Пол Фонтейн се беше опитал да ми каже на предната морава на Боб Бандолайър.

По-голямата част от следващия ден прекарах на бюрото си с чувството, че прехвърлям купчина чакъл с пинсета — истински изречения, не изречения от наръчник по писане, излизаха, но само колкото да напълнят две страници. Около четири часа изключих компютъра и си тръгнах, давайки си сметка, че ще ми трябват поне няколко седмици, за да се приспособя към това, което току-що бях научил за себе си. Прекалено неспокоен, за да мога да чета книга, или да изседя един филм, отзовах се на стария си подтик да съм на крака и да ходя нанякъде, но две седмици безцелно замаяно бродене ми бяха достатъчни. Имах нужда от цел.