Питър Строб - Гърло

Не можех да обвинявам гипса или болките в гърба и рамото. Те бяха неудобни, тежки и дразнещи, но не те бяха проблемът. Тялото ми беше забравило как да спи нощем. Отидох пак на лекар и той ми предписа приспивателно. Две вечери вземах хапчетата преди да си легна, с тревожното следствие, че се измъквах от продължителен унес в шест сутринта и се оказвах прав до прозореца или седнал на канапето, без да си спомням какво се е случило, след като се бях изпънал в леглото си. Вместо сън, получавах амнезия. Хвърлих хаповете, започнах да дремвам по два часа през деня и зачаках да ми мине. По времето, когато започнах да пиша нови страници, бях вече престанал да си лягам — около полунощ вземах душ, преобличах се и последователно работех, четях или се разхождах из апартамента. Понякога загасях светлините и пишех на тъмно. Пиех много аспирин и витамин С. Понякога отивах в кухнята и гледах сюрреалистичните сгради, които компютърът на Том беше изобретил. След това се връщах на бюрото и се изгубвах в моя измислен свят.

Въпреки умората работата ми препускаше пред мене като някакво животно, тигър или газела, което се опитвах да уловя. Почти не съзнавах писането си — преживявах се по-скоро, като че ли ме пишеха. Виждах всичко, подушвах всичко, докосвах всичко. През тези часове преставах да съществувам. Като медиум просто записвах. Когато започвах да се събуждам за различните си болки, виждах, че е седем или осем сутринта. Докретвах до леглото си, лягах и си почивах, докато умът ми продължаваше да преследва препускащия тигър. След петнайсет минути изтощено неспане, ставах и се връщах на компютъра.

Понякога забелязвах, че през цялата нощ съм писал Фий Бандолайър вместо Чарли Карпинтър.

Всичко това би трябвало да е отрадно и през по-голямата част от времето наистина беше. Но дори когато бях най-дълбоко потънал в книгата си, през онези часове, когато нямах лично съществуване, някаква дремеща част от мене се мяташе в емоционални крайности. След като спирах да печатам, пръстите ми се тресяха — дори пръстите, пленени в гипса, потръпваха. Бях навлязъл в детството на Фий Бандолайър, за когото ужасът и потресението бяха нещо познато. Но не всичките ми тревоги идваха от това, което пишех.

По време на двучасовите си следобедни дремки сънувах, че съм се върнал в трупното отделение и забивам ръцете си в мъртви и разкъсани тела. Срещах мършавия виетконгец на „Страйкър тайгър“ и замръзвах, изправен и безпаметен, докато той вдигаше архаичната си пушка и изпращаше куршум в мозъка ми. Стъпвах на мина и се превръщах в червена омара като Боби Сует. Прекосявах поляна, цялата застлана с убити мъже, така че трябваше да стъпвам по телата им, поглеждах надолу, виждах пурпурно-сребърни вътрешности, осъзнавайки собствената си смърт. Пол Фонтейн седеше на носилката с пистолет в ръка, казваше „Бел“ и пръсваше гърдите ми с куршум.

В продължение на двайсет години основната част от работата си бях свършвал през следобедите. След като забравих как се спи нощем, след като започнах да влизам в ада при всяко задремване, тези часове се превръщаха в пустиня. Това, което пишех, излизаше насилено и безжизнено. Не можех да спя, не можех и да пиша. Така че пъхвах бележника си в джоба и тръгвах на дълги разходки.

Влачех се през Сохо. Минавах невиждащ през „Уошингтън скуеър“. Мотаех се безпаметно из книжарницата „Три лайвс“ и идвах на себе си в книжарница „Букс“ на много километри разстояние. Отвреме-навреме някой дребен инцидент си пробиваше неохотно път до бележника ми, но през повечето време бях в Милхейвън. Хора, които никога не бях виждал, ми се явяваха като Джон Рансъм и Том Пасмор. Лишените от светлина очи и ръждивото лице на Рос Маккандлис се накланяше към мене от прозореца на отминаващ автобус. Улица след улица аз продължавах да вървя по „Ливърмор“, най-сетне забелязах знака на кръчмата „Уайт хорс“ и си дадох сметка, че съм на улица „Хъдсън“.

Около седем часа на едно, както се оказа последното такова, окаяно скитане, минах покрай магазин за алкохол, спрях, върнах се и си купих бутилка водка. Ако имах нужда от забрава, знаех как да я постигна. Занесох бутилката вкъщи в белия найлонов плик, поставих я на кухненския плот и се вторачих в нея. Потейки се, дълго се разхождах из апартамента. После се върнах в кухнята, отвъртях капачката и изсипах водката в мивката.

Щом тя изчезна в канала, слязох да вечерям и казах на всички, че днес се чувствам много по-добре, благодаря, само имам известни затруднения със съня. Насилих се да изям поне половината от храната в чинията си и изпих три бутилки минерална вода. Маги Ла излезе от кухнята, изгледа ме продължително и седна срещу мене.