Питър Строб - Гърло

— Имам нужда от голям град — каза той. — Имам нужда от много спокойствие за работата си, но не съм селски мишок. Като се подредя, бих искал да дойдеш да ми погостуваш. Ще го направиш ли?

— Разбира се — казах. — Чудесно би било. Това гостуване се оказа малко объркано.

— Объркано? Това беше кошмар. Аз бях обезумял през повечето време — Джон беше останал на крака по време на посещението си. Той натика ръцете в джобовете си и се полуобърна колебливо, най-напред към слънчевия прозорец, после отново към мене. — Ще те видя утре, като дойдеш да си стегнеш багажа. Трябва само да ти кажа колко важно беше за мене всичко, което ти направи тук, Тим. Страхотен беше. Фантастичен. Няма да го забравя.

— Голямо приключение беше — казах.

— Искам да ти направя подарък. Много мислих за това и макар че с нищо не бих могъл наистина да ти се отплатя за всичко, което направи, искам да ти дам картината, която ти харесва толкова. Вюйяр. Моля те, вземи я. Искам ти да я имаш.

Вдигнах поглед към него, прекалено стъписан, за да говоря.

— Не мога вече да я гледам, така или иначе. У нея има твърде много от Ейприл. А не искам да я продавам. Така че, моля те, направи ми услуга и я вземи.

— Ако наистина искаш да ми я дадеш — казах.

— Твоя е. Ще се погрижа за документите и ще намеря добри специалисти, които да я опаковат и да ти я изпратят. Благодаря ти.

Той запристъпва от крак на крак, без да знае какво още да каже, после си отиде.

Четири часа преди полета ми, Джон се обади да ми каже, че има среща с адвокатите си и не може да излезе. Бих ли имал нещо против да вляза с моя ключ и после да го пусна в пощенската кутия, след като заключа? Щял да ми изпрати картината при първа възможност и да ми се обади, за да ме държи в течение за осъществяването на плановете си.

— На добър час с книгата ти — каза той. — Знам колко е важна тя за тебе.

След пет минути се обади Том Пасмор.

— Опитах се да си изпрося да те съпроводя до летището, но Хоуган отказа. Ще ти се обадя след ден-два да видя как си.

— Том — казах, внезапно обзет от една идея, — защо не се преместиш в Ню Йорк? Ще ти хареса, ще спечелиш стотици интересни приятели и никога няма да ти липсват проблеми за разрешаване.

— Какво? — каза той с глас, изпълнен с престорено възмущение. — И да изоставя корените си?

Старшина Манджълоути стоеше до мене като куче пазач, докато ме изписваха от болницата, закара ме до „Илай плейс“ и се тътрузеше из къщата, докато аз решавах задача за едноръко стягане на багажа. Шината, която покриваше дясната ми ръка от пръстите до рамото, не позволяваше да сваля едновременно и двете си чанти, така че Манджълоути стоеше начумерено и ме гледаше да се качвам нагоре-надолу по стълбите. Когато слязох за втори път, той каза:

— Това тук са истински картини, нещо като картини с маслени бои, нали?

— Да — казах.

— Не бих сложил такава мацаница и в кучешка колибка.

Той ме изгледа, докато вдигах двете чанти с лявата си ръка, последва ме през вратата, изчака да заключа и ме остави да наместя сам чантите в багажника.

— Не сте много бърз — каза той.

Погледнах часовника си, когато той сви по „Бърлин авеню“ — до полета и имаше още час половина.

— Искам да спрем на едно място преди летището. Няма да се забавим много.

— Сержантът не спомена за никакви спирания.

— Не е нужно да му казвате.

— Вие наистина получавате царско обслужване — каза той. — Къде искате да спра?

— Областната болница.

— Поне е по пътя към летището.

Една сестра в състояние на перманентна ярост ме отведе с бърза маршова стъпка по коридор, претъпкан от древни мъже и жени в инвалидни колички. Някои от тях си мърмореха сами и дърпаха тънките си памучни халати. Те бяха жизнерадостните. Въздухът миришеше на урина и дезинфектиращи средства; лъщящ слой вода покриваше коридора, събирайки се тук-там в локви, които достигаха отсрещната страна. Сестрата прелетя над локвите, без да обяснява, без да се извинява или дори да поглежда надолу. Отдавна стояха тук.

Без да съм го молил за това, Манджълоути отказа да напусне колата и ми каза, че имам петнайсет минути на разположение, и нито секунда повече. Седем минути бяха минали, докато открия някой, който да ми каже къде е Алън, още пет минаха в препускане след сестрата през километри от коридори. Тя зави зад още един ъгъл, промъкна се покрай носилка, на която лежеше в безсъзнание стара жена, завита до врата с петносан бял чаршаф, и спря на входа към здрачно помещение, което имаше вид на нощен приют за бездомни старци. Редици легла, разположени на не повече от метър едно от друго, стояха покрай стените. Мръсните прозорци в дъното пропускаха нещо подобно по-скоро на мъгла, отколкото на светлина.