Питър Строб - Гърло

С глас на робот сестрата каза:

— Легло двайсет и трето.

Тя ме отпрати с поглед и се извърна да се скрие обратно зад ъгъла.

Старците в леглата бяха идентични като клонирани, институционализирани до такава степен, че бяха загубили всякаква индивидуалност — бяла коса върху бели възглавници, сбръчкани, увиснали лица, мътни очи и отворени усти. След това започнаха да се очертават и детайли: извит като човка нос, плешива, покрита с корица глава, изплезен език. Мърморенията на малкото старци, които не спяха и не се намираха в постоянен унес, звучаха като грешка. Видях цифрата 16 на леглото пред мене и тръгнах покрай редицата към 23.

Разпиляна бяла коса ограждаше хлътнало лице и предъвкваща уста. Бих го отминал, без да спра, ако не бях погледнал най-напред номера му. Рунтавите вежди на Алън бяха избуяли за сметка на останалата част от тялото му. Навярно винаги беше имал такива разклонени, оплетени вежди, но всичко друго в него не ми беше позволявало да ги забележа. Дори необикновеният му глас се беше смалил и думите му изчезваха в едва доловим шепот.

— Алън, — казах — тук е Тим. Чуваш ли ме?

Устата му увисна и за миг в очите му се появи нещо като искрица съзнание. След това устните му отново се задвижиха. Наведох се да чуя какво казва.

— … застанали на ъгъла и брат ми имаше клечка за зъби в устата си, защото си мислеше, че така изглежда по-мъжествен. Но така той изглеждаше само глупак, нищо повече, и аз му го казах. Казах му, знаеш ли защо тези глупаци се навъртат пред „Армистедс“ с клечки за зъби в устите си? Та хората да си мислят, че тъкмо са обядвали солидно там. Мисля, че всеки може да разпознае глупака, освен тези от собствения му вид. И тогава леля излезе и каза, „Караш брат си да плаче, кога най-сетне ще се научиш да си мериш приказките?“

Изправих се и поставих лявата си ръка на рамото му.

— Алън, кажи ми нещо. Аз съм Тим Андърхил. Искам да ти кажа довиждане.

Той леко извърна глава по посока към мене.

— Помниш ли ме? — попитах.

Очите му блеснаха, когато ме разпозна.

— Кучи сине. Не си ли умрял? Аз те прострелях зверски.

Коленичих до него, почти просълзен от облекчение.

— Алън, ти ме улучи само в рамото.

— Оня е мъртъв — гласът на Алън възвърна малка частица от някогашната си сила. Очите му се разшириха тържествуващо. — Наредих го.

— Не бива да оставаш в тая дупка — казах. — Трябва да те измъкнем оттук.

— Слушай, синко — усмивка разпъна отпуснатата му уста и хлътналото лице и огромните вежди ме повикаха да се приближа. — Трябва просто да се измъкна от това легло. Има едно място, което показах веднъж на брат си, оттатък реката. Ако само умеех да си меря проклетите приказки… — той примигна. В червените кладенчета под клепачите му се събра влага. — Проклятието на живота ми. Първо приказвам, после мисля. — Алън затвори очи и потъна във възглавницата си.

Аз казах:

— Алън? — Сълзи се стичаха от затворените ме очи и потъваха в тюла на бакенбардите. След миг си дадох сметка, че е заспал.

Когато се върнах в колата, Манджълоути изръмжа:

— Нямате ли часовник?

Отговорих:

— Ако се заядете още веднъж, ще натикам зъбите ви в гърлото с тоя гипс.

Когато се върнах в Ню Йорк, постарах се да се върна към моя ненормален живот, но тъкмо това връщане ми беше невъзможно. Всичко беше изчезнало, докато ме е нямало, и беше заменено с други предмети, които само на пръв поглед приличаха на предишните — креслата и канапетата, леглото ми и писалището, дори килимите и етажерките бяха с няколко сантиметра по-тесни или къси, не каквито трябва на височина или широчина, и недоловимо разместени, така че жилището ми се превръщаше в пъзел, разрешаван чрез насилственото натикване на парченцата на места, където би трябвало да има други парченца. Част от това чувство за разместеност се дължеше на необходимостта да пиша само с показалеца на лявата ръка, която отказваше да работи по обичайния си начин без помощта на другата, но що се отнася до останалото, причината беше в мене. Бях се върнал от Милхейвън толкова разцентрован, че вече не се намествах на обичайното си място в пъзела.

Приятелите ми по чудотворен начин ме отвличаха от това чувство за разместеност, като се суетяха заради раната ми и настояваха да чуят как съм успял да се докарам дотам, да бъда ранен в рамото от изтъкнат професор по религиознание. Историята беше дълга и изискваше много време за разказване. Те не се задоволяваха с резюмета, искаха подробности и живи описания. Маги Ла беше особено заинтригувана от онова, което се беше случило сутринта, когато се бях изгубил в мъглата, и ми каза, че е било нещо съвсем просто.