Питър Строб - Гърло

— Влязъл си в книгата си. Видял си героя си и той е бил ти самият. Затова си казал на човека в линейката, че името ти е Фий Бандолайър. Защото какъв друг смисъл има тая книга, която пишеш.

— Много си умна — казах, малко стреснат от проницателността й.

— Най-добре ще е да свършваш тая книга, да я извадиш от себе си — каза тя и това беше проницателно.

Когато Вин донесе чинии с виетнамски лакомства от кухнята на „Сайгон“, Маги настоя да се върне обратно за супа.

— Този човек се нуждае от много супа — каза тя и Вин навярно се съгласи, защото се върна веднага и то с такива количества супа, които биха могли да ни изхранят и тримата в продължение на една седмица и които, разпределени в различни съдове, той прибра в хладилника ми.

Майкъл Пул искаше да знае периода, през който Фий Бандолайър е бил Франклин Бачълър, и се интересуваше дали смятам, че знам какво се е случило, когато Джон Рансъм достига лагера на Бачълър.

— Нали е казал, че е стигнал там два дни преди другия човек? Какво е правил там цели два дни?

— Ял е супа — каза Маги.

За два-три дни тези приятели се струпаха около мене като семейство, каквито те са, отвреме-навреме и за различни периоди, заедно или поотделно. После, тъй като знаеха, че се нуждая от това, започнаха да ме оставят повече време насаме.

С един пръст и под непривичен ъгъл спрямо клавишите, започнах да преписвам на компютъра това, което бях написал в къщата на Джон. Това, което иначе би ми отнело една седмица, се проточи цели две. Кукичките и зъбците в гърба ми се нагорещяваха и преобръщаха и на всеки половин час трябваше да се изправям и облягам на стената, за да ги натикам обратно по местата им. Лекарят ми даде много хапчета, които съдържаха кодеин, но след като открих, че кодеинът ме забавя още повече и предизвиква главоболие, престанах да ги пия. Продължавах да преписвам още два дни, опитвайки се да пренебрегна както болката в гърба, така и усещането за по-крупно неразположение.

Най-напред пристигна картината на Брайън Дориан, а пет дни по-късно се появи и Вюйяр, завит в трийсетсантиметрова опаковка, доставена в дървен сандък. Мъжете, които я доставиха, дори ми я окачиха — и това било част от услугата. Поставих картините на една дълга празна стена с лице към писалището ми, така че да мога да поглеждам към тях, докато работя.

Том Пасмор ми се обади и ми каза, че все още се занимава с разни глупости, каквото и да означаваше това. Джон Рансъм се обади да ми каже, че е намерил място за Алън в „Голдън манър“, дом за възрастни хора, в който повечето от стаите имали изглед към езерото.

— Мястото има вид на луксозен хотел и струва цяло състояние, но Алън със сигурност може да си го позволи — каза Джон. — Надявам се, че и аз ще мога да си позволя нещо подобно, когато остарея.

— А психически?

— Психически ту включва, ту изключва. Понякога е все едно, че разговаряш с някогашния Алън, друг път той прекъсва всякаква връзка и си говори сам. Но честно казано, струва ми се, че това се случва все по-рядко. — Той без преход попита дали съм получил картината. Казах, че съм я получил и му благодарих.

— Знаеш ли, че струваше близо хиляда долара, за да я опаковат и изпратят по тази служба?

Една вечер около осем часа, три и половина през нощта за него, Гленрой Брейкстоун ми се обади от Франзция и обяви, че искал да говори за Айк Куебек. Говори за Айк Куебек в продължение на четиридесет минути. Каквото и да употребяваше напоследък Гленрой, очевидно във Франция го имаше в големи количества. Когато свърши, той каза:

— Сега вече си в списъка ми, Тим. Ще ти се обаждам.

— Много ще се радвам — казах и това беше чистата истина.

На следващата сутрин завърших с преписването на всичко, което бях написал в Милхейвън. За да отпразнувам случая, легнах си веднага и спах един час — откакто се бях върнал, почти не можех да спя нощем. После слязох и обядвах в „Сайгон“. След като се върнах в апартамента си, започнах да пиша нови сцени, нови диалози. И тогава се занизаха истинските ми неприятности.

Безсънието навярно беше част от проблема. Така, както пръстите на лявата ми ръка мистериозно бяха загубили способността си да печатат, тялото ми беше загубило способността си да спи. През първите нощи в Ню Йорк се събуждах в четири сутринта и прекарвах останалата част от нощта, легнал в леглото със затворени очи, в очакване дълго след зазоряването да настъпи постепенното душевно изхлузване, отпускането на разума, което сигнализира началото на несъзнателното. За да компенсирам загубения сън, дремвах по един час след обяд. След това започнах да се будя в три през нощта — със същите резултати. Опитах се да чета и сутринта започна да ме заварва все още четящ. В края на първата седмица вече си лягах в единадесет и се събуждах в два след полунощ. След още четири-пет нощи въобще престанах да заспивам. Свалях дрехите си, измивах си зъбите, лягах в леглото и тутакси се чувствах, сякаш току-що съм нагълтал двойно еспресо.