Питър Строб - Гърло

— Почти — казах. — Нямаш ли още едно-две неща, с които да разнообразиш мъртвилото?

— Да, но не е като това. Казано на твой език, те са само разкази. Това беше цял роман. И сега никой няма да го прочете освен ти, аз и Джон.

— Не забравяй Маккандлис — казах.

— Рос Маккандлис винаги ми е напомнял шеф на тайните служби в тоталитарна държава. — Осъзнавайки, че може да ми каже свежа клюка, той светна. — Чу ли, че Вес навярно ще се маха?

Поклатих глава.

— Заради Фонтейн ли?

— Навярно Фантейн е истинската причина, но кметът ще внушава, че напуска заради комбинацията от Уолтър Драгонет, безредиците и момчето, което беше застреляно в кметството.

— Това публично достояние ли е?

— Не, но много хора — от типа хора, които наистина знаят, искам да кажа — говорят за това, сякаш всичко е вече решено.

Чудех се кого ли има предвид, след това си спомних, че Сара Спенс прекарва живота си между хората, които наистина знаят.

— Ами Мърлин?

— Мърлин е течност — приема формата на съда, в който влезе. Мисля, че за известно време ще бъдем свидетели на голяма активност от негова страна. Най-вероятно е да намери някой добър чернокож шеф на полицията в някоя друга част на страната, да го ухажва, докато си загуби ума и след това да обяви назначаването на нов шеф. Дотогава той ще оказва на Вес хиляда процентова подкрепа.

— Всичко е политика — казах.

— Най-вече всичко, което не трябва да бъде. — Той мрачно разгледа купчината книги върху масата ми, но като че ли без да обръща внимание на заглавията. — Трябваше да те пазя по-добре.

— Да ме пазиш?

Той извърна поглед.

— О, между другото, донесох някои от компютърните реконструкции на последната снимка, ако въобще има смисъл да ги гледаме вече.

Той бръкна в джоба на сакото си, извади три сгънати листа и после посрещна погледа ми, притеснен от това, което виждаше в него.

— Ти си бил — ти си ме последвал до Джон оная нощ.

— Искаш ли да ги разгледаш, или не?

Взех листовете, без да го оставя на мира.

— Ти си бил.

По бузите му се появиха червени петна.

— Не можех да те оставя ей-така да пресечеш сам девет улици посред нощ, нали? След всичко това, което аз ти бях наговорил.

— В Елм Хил пак ли беше ти?

— Не. Бил е Фонтейн или Били Риц. Което показва, че е трябвало да се прилепя неотлъчно до тебе — той най-сетне се усмихна. — Идеята беше да не ме видиш.

— Аз по-скоро те усетих — казах, разтревожен от чувството, което бях изпитал оная нощ — чувството за злина, спомен за съзнанието на Минотавъра, за скрит срам. Откъде бях извадил това, ако не от себе си? Помрачен от съмнения, аз огладих листовете и разгледах компютърните образи един по един.

Бяха сгради, които никога не са съществували, сгради с по-тесни долни етажи под възвисяващи се слепи конструкции с форми на пирамиди, елипси, презокеански кораби. Празни тротоари без пукнатини водеха към кубични прозорци с остъклени портиерни. Имаха вид на виденията на ексцентричен милиардер за модерен музей на изкуствата. Опънах листовете между двама ни.

— Това ли е всичко?

— Другите бяха още по-лоши. Нали знаеш приказката — ако вкараш боклук, ще получиш боклук. Просто нямаше достатъчно информация. Но нали знаем все пак какво е всъщност?

— Магазинът на Стенмиц имаше нещо като триъгълен знак над витрината. Сигурно той е подсказал всичко това — показах устремените структури на горните етажи.

— Предполагам. — Том събра страниците с жест на разочарование и отвращение. — Хубаво би било, ако…

— Ако се разпознаваше някоя друга сграда?

— Не ми се ще да е свършило — каза Том. — Но, това е, момче, свърши. Искаш ли да ги задържиш? Да си занесеш сувенир вкъщи?

Не му казах, че вече си имам сувенир — исках да задържа компютърните халюцинации. Щях да ги закрепя на хладилника под снимката на майката на Тед Бънди.

На следващия ден Том дойде с новината, че Ардън Вес е предложил да подаде оставката си веднага след като се намери подходящ заместник. Беше очаквал, че кметът няма да приеме предложението му, но Мърлин Уотърфорд веднага беше обявил, че приема оставката, макар и с голямо прискърбие, и че Комитетът за справедлив Милхейвън ще има глас при избора на нов шеф на полицията. Полицаят, който беше убил момчето, беше временно лишен от правомощия и очакваше разглеждане на случая. Том стоя един час и преди да си тръгне, двамата си обещахме да поддържаме връзка.

Джон Рансъм дойде половин час преди края на времето за посещения и каза, че е разбрал какво иска да прави — щял да си купи селска къща в Дордон, където да работи върху книгата си, и да наеме апартамент в Париж за уикенди и ваканции в града.