Питър Строб - Гърло

— Беше ли при него?

Джон изпъшка.

— Имам чувството, че е завзел моя живот. Отидох в Областната и ето го там Алън, легнал на леглото и говорещ неща като „Аз живея в малка бяла къщичка. Върна ли се тати? Моят брат се изпишка от моста.“ Буквално. Той е на около четири години. Честно казано, не вярвам вече да бъде нещо друго.

— О, боже! — казах.

— Така че адвокатът му ме спипва и казва, че тъй като преди една-две години той е назначил Ейприл за попечителка на имотите си, сега аз съм попечителят, освен ако не искам да прехвърля отговорностите си на адвоката. Как не. Той е на осемдесет години, като че ли е излязъл от роман на Дикенс. Така че ще трябва да се разправям с банката, да подпиша милион документи, да прокарам случая му в съда, да продам къщата му.

— Да продадеш къщата му?

— Не може да живее там вече, заминал си е. Трябва да намеря дом, в който ще го приемат, което в неговото състояние не е лесна работа.

Представях си го да бърбори за бялата къщичка и усетих вълна от жалост и съчувствие, от които почти ми се зави свят.

— Какво става по света? Има ли го в новините?

— Искаш да кажеш дали нас ни има в новините? Пуснах радиото, когато се прибрах, и чух само, че инспектор Пол Фонтейн е бил убит при инцидент в района на „Ливърмор авеню“. Ще ти кажа нещо — „Армъри плейс“ държи нещата яко под сурдинка.

— Догаждах се — казах.

— Тим, аз трябва да тръгвам. Всички тия истории около Алън — нали знаеш, — той се изправи и ме погледна благо. — Радвам се, че се оправяш. Боже, въобще не ми беше ясно какво стана с тебе снощи.

— Алън ме улучи в рамото.

Джон, разбира се, знаеше това, но аз чувствах, че то заслужава малко повече внимание.

— Ти едвам не се преметна. Не се майтапя. Краката ти политнаха право пред тебе. Бам, и си долу.

Ръката ми автоматично докосна марлената превръзка.

— Знаеш ли какво е най-странното? Никой май не се съмнява, че Фонтейн е убил Ейприл и Грант Хофман. Нямат записките или твърдят, че ги нямат, и нямат никакви доказателства. Имат само това, което ние им дадохме, а са го познавали повече от десет години. В собствената му служба, където до вчера мислеха, че е Господ, за дванайсет часа се завъртяха на 360 градуса.

— Разбира се — усмихна се Джон и поклати глава, сякаш са ме скъсали на фасулски изпит. — Маккандлис и Хоуган са открили, че никога не са го познавали. Може и да не ни го показват, но се чувстват предадени и разгневени. Тъкмо когато трябва да убедят целия град, че ченгетата им не са лайнари все пак, най-добрия им следовател се оказва много, много нечист.

Джон се приближи, закопчавайки костюма си с поглед, блеснал от разбиране.

— Мънроу е претърсил апартамента му, нали там? Намерил е документите за уволнение, но кой знае какво още е намерил. Самият факт, че не ни казват, че са намерили ножове или кръв по обувките му, значи, че са ги намерили.

Когато видя да асимилирам твърдението му, че те щяха да са много по-твърди с нас, ако не знаеха нищо, той хвърли поглед към вратата и понижи глас.

— Мисля, че Мънроу е намерил тези записки, занесъл ги е на Маккандлис, Маккандлис ги е прочел и ги е унищожил. Случаят е приключен.

— Значи официално никога няма да обвинят убиеца на Ейприл?

— Маккандлис каза, че ще ме хване за влизане с взлом, ако чуе, че съм проговорил нещо пред пресата — той сви рамене. — Защо тоя дебелак седи пред вратата ти? Той дори не става да спасява нечий живот, но е достатъчен, за да не допусне Джефри Боу в стаята ти.

— Ще можеш ли да живееш с това? — попитах, но отговорът беше ясен още от момента на влизането му.

— Знам кой е убиецът и кучият син е мъртъв. Дали ще мога да живея с това? И още как — Джон погледна часовника си. — Ей, вече съм закъснял за среща в банката. Добре ли си? Имаш ли нужда от още нещо?

Помолих го да ми запази билет за вдругиден.

Благодарение на книгата на Алън Брукнър два-три часа отлетяха в щастлива съсредоточеност, макар че навярно разбирах около една четвърт от онова, което четях. Книгата беше концентрирана и елегантна като струнен квартет на Елиът Картър, но и толкова лесна за разбиране при първо запознанство. След като една сестра със сияещо лице дотътри вълшебния поднос и ме инжектира, книгата започна да ми говори със съвършена яснота, но това може би беше илюзия.

Чух вратата да се затваря, вдигнах поглед и видях Майкъл Хоуган да се приближава към мене. Дългото му лице беше почти толкова изразително, колкото и ръждивата желязна маска на Рос Маккандлис, но когато дойде по-близо, видях, че този ефект се дължи на изтощение, не на презрение.