Питър Строб - Гърло

— Ще бъдете защитен от журналисти, докато сте тук — каза Маккандлис. Звучеше така, сякаш ми четеше правата и задълженията. — Болницата ще подбира обажданията ви, а на вратата ви ще поставя полицай, който да следи за безопасността ви. След около час старшина Беринджър ще ви донесе показанията, базирани на вашите отговори. Нали, Съни?

— Да, сър — каза Съни.

— Може и да помислите за билет за вкъщи в деня на изписването ви. Ще ви закараме до летището с патрулна кола, така че след като запазите билета, дайте на полицая информация за полета.

— Все в интерес на моята безопасност — казах.

— Грижете се за себе си — каза Маккандлис. — Изглеждате ужасно, ако искате да знаете истината.

— Щастлив съм, че мога да ви помогна — казах. Те вече излизаха през вратата.

Отворих списанието и се опитах да възобновя интереса си към менопаузата. Някои от симптомите ми се виждаха иронично познати — обилно кръвотечение, нарастваща болка, депресии. Авторът не казваше нищо за внезапни изблици на гняв срещу авторитарни фигури, които имат вид на пенсионирани циркови артисти. Разбирах донякъде към какво се стреми Маккандлис, но настояването му, че имало повече от три изстрела ме озадачаваше. Казаното от мене го задоволяваше, но не ми беше ясно защо. След това започнах да се тревожа за Алън. Пресегнах се през гърдите си към телефона и поисках да ме свържат с Областната болница, но операторката почти извинително ми каза, че по полицейско нареждане имам право само на обаждания отвън. Взех „Модърн брайд“ и разбрах, че днешната млада жена сключва брак облечена горе долу в същото, в което и вчерашната. Тъкмо се зачетох в „Лонгевити“ за „Упражнения за наскоро овдовелите“, когато един нисък, набит млад полицай подаде глава през вратата и каза:

— Тук съм, пред вратата.

В същия момент и двамата се разпознахме. Беше старшина Манджълоути, но без бялата превръзка, която носеше, когато го видях за последен път.

— Никой обаче не ми е нареждал да разговарял с вас — каза той и ми отправи, както навярно смяташе, един наистина страшен поглед. Когато седна, сгъваемият му стол изскърца.

Джефри Боу успя да преодолее регистратурата и се озова пред вратата ми около час, след като Рос Маккандлис си тръгна. Аз си играех със студената овесена каша, която ми бяха пратили от кухнята, като правех от нея хълмче, а после го сплесквах. Първият знак за пристигането на репортера беше гласът на Манджълоути, който казваше:

— Не, не, омитайте се оттук.

Помислих си, че не позволява на Джон Рансъм да влезе в стаята ми, бутнах кашата и извиках:

— Хайде де, Манджълоути, пуснете го.

— По никакъв начин — каза Манджълоути.

— Нил чухте — каза глас, който познавах. Боу промуши мършавия си гръден кош покрай Манджълоути и надникна в стаята. — Здрасти, Тим — каза той, сякаш бяхме стари приятели. Може и да бяхме вече — дадох си сметка колко съм доволен да го видя.

— Здрасти, Джефри — казах.

— Кажи на старшината да ме пусне за десет минути, а?

Манджълоути заби ръка върху гърдите на Боу и го избута до средата на коридора. Джефри направи знаци към мене над главата на полицая, но Манджълоути отново го бутна и новинарят изчезна.

Чух го да протестира по целия път през коридора до асансьорите. Манджълоути ми беше толкова ядосан, че затвори вратата, когато се върна.

Когато вратата се отвори отново, вече бях започнал да съжалявам, че не изядох овесената каша. Съни Беринджър дойде с един-единствен лист хартия върху поставка.

— Показанията ви са готови — каза той и ми подаде листа. Извади химикалка от джоба си. — Разпишете се, където и да е отдолу.

Повечето изречения в показанията започваха с „аз“ и съдържаха по-малко от шест думи. Имаше поне по една машинописна грешка във всяко изречение и граматиката куцаше. Беше сухо описание на това, което се беше случило пред някогашната къща на Боб Бандолайр. Последните две изречения бяха: „Професор Брукнър стреля два пъти и ме улучи. Чух, че стрелбата се продължава.“ Маккандлис навярно го беше накарал да го пренаписва три пъти, всеки път отстранявайки нови подробности.

— Трябва да направя някои промени, преди да подпиша — казах.

— Как така промени? — попита Беринджър.

Започнах да вписвам „с един от куршумите“ след „ме улучи“ и Беринджър се наведе над листа да види какво добавям. Искаше да измъкне писалката от ръката ми, но се успокои, като видя какво правя. Задрасках „се“ от последното изречение и написах името си под показанията.