Питър Строб - Гърло

Той си взе поставката и писалката, озадачен, но успокоен.

— Просто редактирам — казах. — Не мога да не го направя.

— Лейтенантът е голям поддръжник на редактирането.

— Разбрах това.

Съни се отдръпна от леглото и хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е затворена.

— Благодаря ви, задето не споменахте, че вие ми казахте за снимките.

— Мънроу ще пусне ли Джон, след като се върнете с тези показания?

— Сигурно. Рансъм просто си седи на бюрото му и двамата си разказват истории за Виетнам — той все още не искаше да си тръгне и стърчеше като кула над леглото.

За пръв път той погледна открито към марлята върху рамото ми. Видях, че реши да не казва нищо за нея. После направи стъпка към вратата.

— Да кажа ли на Рансъм, че бихте искали да го видите?

— Бих искал да видя всекиго, освен Манджълоути — казах.

След като Съни си тръгна, един чернокос, енергичен млад лекар връхлетя в стаята, за да залепи нова марля върху кървавата дупка.

— За около месец ще имате проблем с бекхенда, но иначе сте наред — той притисна последната лепенка на мястото й и се изправи. Виждаше се, че прелива от любопитство. — Полицията май смята, че тук ще сте в по-голяма безопасност.

— Мисля, че е вярно обратното.

След това четох „Модърн матюрити“. От кора до кора, дума по дума, заедно с рекламите. Трябваше да си сменя маратонките и да се погрижа за отчета на данъците си. За обяд получих парче пиле, толкова бледо, че почти се сливаше с чинията. Изядох го до последната трошичка, даже хрущялестите парченца, захванати за костите.

Когато Джон се появи няколко часа по-късно, Манджълоути отказа да го пусне, докато не получи разрешение от управлението. Разрешението отне доста време и докато двамата бяха на регистратурата, аз станах от леглото и повлякох тръбичката за глюкоза през стаята до мивката, където се погледнах в огледалото. Имах малко повече цвят от пилето и се нуждаех от самобръсначка. За да си отмъстя за списанията, изпиках се в мивката. Докато Манджълоути научи, че няма да го уволнят, задето е пуснал Джон в стаята ми, аз бях докуцукал обратно в леглото си, чувствайки се сякаш току-що съм изкачил някой алпийски връх.

Джон влезе с износена бяла брезентова чанта, затвори вратата и се облегна на нея, клатейки глава в израз на безпомощност.

— Можеш ли да повярваш, че тоя човек е още в полицията? Какво прави той тук сега?

— Защитава ме от пресата.

Джон изпръхтя и се оттласна от вратата. Погледнах лакомо към брезентовата чанта. На едната й страна с големи червени букви пишеше КОЛЕЖ АРКХАМ.

— Странна работа, имаш вид на някой, по който току-що са стреляли. Отбих се вкъщи и взех няколко книги. Никой не благоволи да ми каже колко ще те държат, така че съм донесъл доста.

Той седна до мене и започна да трупа книги на масата. „Библиотеката на Наг Хамади“, Сю Графтън, Рос Макдоналд, Доналд Уестлейк, Джон Ървонг, А. С. Байът, Мартин Еймис.

— Някои от тях бяха на Ейприл. Помислих си също, че може да ти бъде интересно и това — той извади от чантата дебела книга в зелена обложка и я вдигна така, че да видя корицата. „Концепцията за свещеното“ от Алън Брукнър. — Навярно най-добрата му книга.

Взех я от него. Овехтяла като стар куфар, омацана, омекнала от употреба, тя имаше вид като че ли е била четена стотици пъти.

— Много съм ти благодарен — казах.

— Запази си я — той се облегна назад и разтърси ръце. — Ама че нощ.

Попитах го какво е станало, след като ме откараха.

— Натикаха ни с Алън в полицейска кола и ни закараха на „Армъри плейс“. После ни заключиха в една малка стая и ни задаваха едни и същи въпроси отново и отново.

След два часа го бяха закарали вкъщи, бяха го оставили да поспи, после отново го бяха взели и го бяха заразпитвали отначало. Най-сетне Маккандлис взел писмените му показания и го пуснал. Не го обвинили в нищо.

Той ме хвана за китката.

— Не им каза нищо за колата, нали? Или за другите неща? — имаше предвид Брайън Дориан.

— Не. Придържах се към „Елви“ и Франклин Бачълър и Синята Роза.

— Ох — той се облегна назад с благодарност. — Не знаех в какво състояние си. Имах моменти на доста големи безпокойства там.

— Как е Алън? Чух, че е в Областната болница.

Джон изпъшка.

— Алън рухна. Дълго време цитираше един от проклетите гностически стихове. След това забъбли по бебешки. Не знам какво е правил по време на разпита, но Мънроу ми каза накрая, че е на успокоителни в болницата. Предполагам, че ще трябва да го обвинят в безразсъдна употреба на оръжие или опасно безразсъдство, или нещо подобно, но Мънроу ми каза, че навярно няма да трябва да ходи на процес или каквото е там. Искам да кажа, няма да свърши в затвор. Но Господи, ако можеше да го видиш.