Питър Строб - Гърло

— Когато свършим, — каза Маккандлис — всичко това ще е решено завинаги. След това няма да има изненади. През нощта на безредиците вие отивате в тая къща с намерението да заловите един човек, за когото сте имали основание да вярвате, че е убил двама души. Смятали сте да го предадете на полицията.

— Точно така.

— Чухте ли стрелба в района?

— Не тогава. Не, бъркам. Чух изстрели откъм района на безредиците.

— Какво се случи, когато стигнахте до къщата?

— Двамата с Джон бяхме тръгнали към задната врата, но аз го върнах покрай къщата отново, за да се качим на верандата. Когато наближихме стъпалата към верандата, Алън видя предната врата да се отваря и започна да крещи.

— В тоя момент патрулната кола е през една пряка.

— Да — казах. — Алън видя Фонтейн и започна да пищи „Това ли е той?“ Фонтейн каза нещо от сорта на „По дяволите, Андърхил, тоя път няма да се измъкнеш“. Мисля, че хората в колата още не ни бяха видели.

Маккандлис кимна.

— Джон изтича до Алън и се опита да го успокои, но Алън измъкна пистолета от него и започна да стреля. Следващото нещо, което си спомням, е че лежа в локва кръв.

— Колко изстрела чухте?

— Трябва да са били два — казах.

Той направи многозначителна пауза.

— Попитах колко изстрела чухте.

Замислих се.

— Видях Алън да стреля два пъти — казах. — Но мисля, че може би съм чул повече от два изстрела.

— Брукнър стреля два пъти. Старшина Беринджър дава предупредителен изстрел във въздуха. Двойката, която живее срещу мястото, където сте били, казва, че са чули поне пет изстрела; същото твърди и съседката. Мъжът й е проспал всичко, така че не е чул нищо. Колегата на Беринджър смята, че е чул пет изстрела много близо един до друг.

— Като оплетено кълбо ми е — казах.

— Вие сте с лице към Рансъм и Брукнар. Какво виждате? В този район е имало известни проблеми по време на безредиците.

Спомних си какво бях видял.

— Имах чувството, че между къщите зад Алън и Рансъм има някой.

— Много добре, господин Андърхил. Видяхте ли го?

— Стори ми се, че забелязвам движение. Беше тъмно. После започна лудницата.

— Чул ли сте за лице на име Никълъс Вънтюра?

Закъснял с около секунда, отговорих.

— Не.

— Естествено, и аз тъй мислех — каза Маккандлис. Навярно знаеше, че лъжа. — Вънтюра е бил начинаещ мръсник, който е налетял на злополука на „Ливърмор авеню“ по време на безредиците. Някой му е отнел ножа и почти му е откъснал ръката. — Маккандлис почти ми се усмихна, заобиколи стола и седна с лице към мене. — Някой се е обадил на 911 от „Сейнт Олуин“ веднага след това, но не вярвам това да е бил същият, който е размазал Вънтюра, нали?

— Да — казах.

— Всъщност това, което се е случило с Вънтюра, е било свързано с безредиците, как мислите?

Кимнах.

— Може би сте чул за смъртта на един мъж Франки Уолдо?

— Чух нещо — казах. — Ако искате да знаете какво мисля…

— За сега нищо не мислите — каза Маккандлис. — Неофициално мога да ви кажа, че Уолдо е бил свързан с наркобизнеса на Били Риц. И Риц е бил убит за отмъщение за това убийство.

— Мислите ли, че наистина можете да действате така?

— Не съм ви чул.

— Риц е бил отплатата за Уолдо.

— Както ви казах, всичко е политика. — Той се изправи. — Между другото старшина Беринджър е намерил някакви стари фотографии в мазето на оная къща. Мисля, че от всичко това може да се получи някаква полза, въпреки това, което вие, идиоти, се опитахте да направите.

— Май не ви е много мъчно, че Фонтейн е мъртъв?

Маккандлис се отдалечи от стола. Съни отстъпи и се загледа в краката си. Беше глух и сляп.

— Знаете ли какво ме прави щастлив? — попита Маккандлис. — Мога много по-добре да го предпазвам по начина, по който са нещата сега.

— Не ви беше трудно да повярвате, че е бил Франклин Бачълър. А всичко, което знаете, е това, което ви казах за Едуард Хабъл. Не разбирам.

Маккандлис ме изгледа с дълъг, неразгадаем поглед. Погледна надолу към Съни, който изпъна главата си нагоре като на парад.

— Кажи му.

— Инспектор Мънроу е претърсил апартамента на инспектор Фонтейн тази сутрин. — Съни отправяше думите си към бляскавия прозорец. — Той е открил в бюрото му документите за уволнение на майор Бачълър.

Ако не знаех колко щеше да боли, бих се изсмял с глас.

— Чудя се дали не е намерил и кутиите със записките.

— Не е имало никакви кутии със записки — каза Маккандлис.

— Сега няма — казах. — Поздравления.

Маккандлис остави това да мине покрай ушите му. Може би те не бяха унищожили записките, все пак. Може би Фонтейн ги беше хвърлил в тоалетната, лист по лист, преди ние да стигнем до старата му къща.