Питър Строб - Гърло

Наближавахме решителния момент и аз имах чувството, че става нещо, което не разбирам напълно. Маккандлис като че ли натежаваше и се сгъстяваше от съсредоточеност, сякаш ми внушаваше да подредя нещата по начин, който ще съответства на някакъв предначертан модел. Единственият модел, който виждах, израстваше от това, което вече му бях казал, и аз отново му намекнах за уговорката ми с Хана Белнап.

Той кимна. Това беше обяснение, но не беше важно.

Покрай вратата изтрополи количка и някой надолу по коридора започна да вика.

— С каква цел решихте да отидете в къщата на Бандолайър?

— Исках да изненадам Фонтейн. Джон и аз си мислехме, че можем да го нокаутираме или да го превъзмогнем и да намерим кашоните със записките — погледнах към Съни, но Съни все още имаше каменен вид.

— А за какво взехте този старец?

— Алън може да бъде изключително настойчив. Не ни остави никакъв избор.

— Изглежда много хора са чули професор Брукнър да заплашва, че ще убие човека, който е убил дъщеря ми. Предполагам, че и в тоя случай е бил настойчив.

Спомних си погребението — Джон навярно им беше казал за избухването на Алън.

— Наредих му да остане в колата, но той искаше да следи нещата отблизо и ни последва от другата страна на улицата.

— Вие вече сте били ходили в къщата.

Кимнах.

— Търсих тези записки — тези кашони, които той изнесе от „Грийн уоман“. Вие ги намерихте, нали?

— Не — каза Маккандлис.

Усетих, че стомахът ми потъва към дюшека.

— Как успяхте да влезете първия път?

— Задната врата не беше заключена.

— Ами! — каза Маккандлис. — Оставил е мястото отключено? Както и „Грийн уоман“, така ли? Отивате и намирате ключалката вече счупена.

— Да — казах. — Така че влязох и огледах.

— Сигурно това е нещо обикновено в Ню Йорк, разбиваш и влизаш. Тук обаче не гледаме на това с много добро око.

Мъжът от коридора започна отново да крещи, но мъртвите очи не се отлепяха от моите.

— Както и да е, да речем че вие с приятеля си сте влезли. Долу в мазето има един интересен малък подарък, но няма кашони, пълни с интересни неща. От друга страна, вие сте взели нещо. Къс хартия.

Носех хартийката в джоба на якето си, откакто Том ми го върна. Бях забравил за него и някой от болницата го беше предал на полицията.

— Злоупотребата с веществени доказателства също има известна тежест.

Джон им беше разказал всичко за влизането в къщата и в кръчмата и сега те го държаха на „Армъри плейс“, докато решат какво да правят с мене. Решението беше свързано с начина, по който отговарям на въпросите — ако не му помогнех да натъпче реалността във формата, която му изнасяше, той щеше да е щастлив да обърка живота ми с толкова криминални обвинения, колкото би могъл да измисли.

— Бих могъл дори да си помисля, че вие с приятелчето си сте довели стареца, понеже сте знаели, че той ще стреля във Фонтейн при първа възможност.

— Казахме му да стои в колата — казах аз изморено. — Не го искахме с нас. Това е безумно. Джон не му е давал пистолета, той си го взе. Нямахме ясен план.

Болката нарасна с два пункта. Имаше много време до следващата инжекция.

— Вижте, ако сте видели хартийката, разбрали сте какво значи. Видяхте, че е една жена в Алънтаун. Фонтейн е работил в Алънтаун.

— Да — Маккандлс въздъхна. — Но нищо не доказва, че е убил някого там. И този разговор не е вече за Пол Фонтейн. За вас е.

Той рязко се изправи и отиде до прозореца. Разтърка лицето си, гледайки към улицата. По отсрещната сграда пламтяха слънчеви отблясъци. Маккандлис подръпна колана си и се обърна бавно.

— Трябва да мисля за този град. В този момент нещата биха могли да поемат в две различни посоки. В полицейското управление ще има много промени. Вие сте намерил човек в Охайо, който ви е казал, че Фонтейн е бил някой друг. Това, което имам аз, е един мъртъв инспектор и опашката от безредици. Това, което не ми трябва, е разгласяването на още един сериен убиец в Милхейвън, особено ако той е полицай. Защото резултатът ще е още повече проблеми, отколкото имаме в момента. — Той отново въздъхна. — Виждате ли смисъл в думите ми?

— Твърде много.

— Всичко на света е политика — той се върна към стола, закова ръцете си върху облегалката му и се наведе напред. — Но нека поговорим за това, което се е случило, когато Фонтейн е бил застрелян.

Вратата се отвори и той вдигна поглед. Русият доктор, когото бях видял през нощта, направи две крачки в стаята, замръзна и отново излезе.