Питър Строб - Гърло

— Но вие не мислите така.

— Мисля, че Вънтюра не би могъл да се изправи сам, камо ли да си излезе от болницата — яростта в погледа му изглеждаше свързана с вонята на пепелища, която се носеше от дрехите му, сякаш тялото му изпускаше тая миризма. — Както и да е, това е, което исках да ви кажа. А сега ще ви оставя на спокойствие.

Той се изправи на крака и мрачно ме погледна.

— Било е истинско.

— Дори прекалено истинско — казах, а той кимна и излезе от стаята. Вонята на яростта и разочарованието му остана след него, като пластове пепел по кожата ми, по чаршафите, по книгата, която бях забравил, че държа.

— Аз те предупредих, че може да се случи нещо подобно — каза ми Том Пасмор на следващата сутрин, след като му бях описал разговора си с Хоуган. — Но не очаквах, че ще е толкова тотално. Пепелният слой от разочарование все още ме покриваше така плътно, че почти се чувствах благодарен на отвличащото вниманието ми равномерно туптене, в което се беше оттеглила болката ми. Нехарактерно сдържаният черен костюм на Том изглеждаше като друга форма на разочарованието, несмекчена от никакъв проблясък на цвят, от розова вратовръзка или жълта жилетка, или яркочервена кърпичка, с каквито той обикновено освежаваше общия си вид. Общият вид на Том изглеждаше така печален, както и моят.

И двамата държахме сутрешния брой на „Леджър“, в който преобладаваха снимки на изгорени сгради и статии за доброволците, които вземаха участие в грандиозното разчистване, необходимо преди да се започне строителството. Най-отгоре на трета страница, подредени като снимките на жертвите на Драгонет, имаше фотографии на осемте загинали по време на безредиците. Всички бяха мъже и седем от тях бяха афроамериканци. Белият беше инспектор Пол Фонтейн. Под квадратчето с неговата снимка имаше кратък абзац, който споменаваше за многото му заслуги, за многото му успехи при решаването на трудни случаи на убийства, които му бяха спечелили прякора „Фантастичният“, както и за личната му добросърдечност и чувство за хумор. Смъртта му, както и на повечето от останалите, се дължеше на случайна стрелба.

На втора страница от следващата секция в статия от една колона под заглавието КРИМИНАЛЕН СЛУЧАЙ ОТПРЕДИ ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ РЕШЕН се съобщаваше за неотдавнашните разследвания, проведени от лейтенант Рос Маккандлис, които бяха разкрили, че идентичността на Синята Роза, убиецът на четирима души от Милхейвън през 1950 година, е Робърт К. Бандолайър, тогава дневен управител на хотел „Сейнт Олуин“. „С голямо удовлетворение реабилитираме инспектор Уилям Дамрош, който през цялото това време е носил незаслужено петно върху репутацията си“, казваше Маккандлис. „Веществени доказателства, намерени в някогашното жилище на господин Бандолайър, го свързват по несъмнен начин с четирите убийства. След цели четиридесет години ние най-сетне можем да кажем, че справедливостта възтържествува по отношение на Уилям Дамрош, който е бил опитен и всеотдаен следовател в традициите на отдела по убийствата в Милхейвън.“

И толкоз. Нищо за Фийлдинг Бандолайър или Франклин Бачълър, нищо за Грант Хофман или Ейприл Рансъм.

— Тотално наистина — казах аз.

Том пусна на пода своя брой от вестника, вдигна единия си крак, за да закрепи глезена си върху коляното и се наведе с лакът, опрян на другото коляно. С брадичка върху ръката, с очи блеснали от любопитство, той изобразяваше почти комично съзнание за собствената си угнетеност.

— Въпросът е, след като съм знаел, че така ще стане, защо се чувствам толкова зле?

— Мисля, че се чувстваш изключен — казах.

— Не това имах предвид, разбира се — каза той. — Не те обвинявам по никакъв начин, но донякъде си представях, че ще бъдем ние двамата с Джон. А Алън въобще не трябваше да се мярка.

— Естествено — казах. — Но ако ти не беше настоявал да останеш отстрани…

— Не и да ме държат отстрани, обаче — той поклати крак. — Джон ме отблъсна. Опита се да купи една от картините ми, след това се опита да купи и мене.

Съгласих се, че Джон може да бъде отблъскващ.

— Но ако прекараш някога половин час с родителите му, ще знаеш защо. Под всичко това той е добро момче. Не е точно това, което очаквах, но хората се променят.

— Аз не се променям — каза Том с израз на неутешимост. — Изглежда, това е отчасти проблемът ми. Винаги на огъня ми къкрят едно-две неща, но това беше най-вълнуващото от години насам. Наистина направихме нещо грандиозно, а сега то свърши.