Питър Строб - Гърло

— Не си добре — каза тя. — Какво става с тебе?

Казах й, че не знам.

— Понякога те чувам да се разхождаш посред нощ. Не можеш ли да спиш?

— Това е май проблемът.

— Защо не отидеш на някоя от срещите на ветерани? Може да ти помогне.

— Ветераните от Милхейвън не се срещат — казах аз и я уверих, че няма защо да се безпокои за мене.

Тя спомена нещо за терапия, изправи се, целуна ме по главата и отново ме остави сам.

Когато се качих в жилището си, проверих ключалките си, нещо което след завръщането си правех по четири-пет пъти всяка нощ, взех душ, преоблякох се в чисти дрехи, отидох до писалището си и включих компютъра. Когато видях, че ръцете ми все още се тресат, дочух отново думите на Маги. Сега те не ми прозвучаха по по-приемлив начин, отколкото първия път. Преди години бях ходил два пъти на срещи с една ветеранска група, но хората в нея бяха участвали в някаква, общо-взето, различна война. Що се отнася до терапията, бих предпочел направо да се озова в изолационна зала и на масата за електрошокове. Опитах се да се върна в света на работата си и си дадох сметка, че дори не помня последните думи, които бях написал. Извадих главата на екрана, натиснах копчето със стрелата, така че за миг стигнах мястото, на което бях спрял да работя сутринта. След това се случи отново нощното чудо и аз паднах в гърлото на романа си.

Нещо потресаващо — не виждам друга подходяща дума — ми се случи на следващия ден. Причината беше един обикновен миг, банален от всяка външна гледна точка, но той извика един друг момент, съвсем не обикновен, от архаичната история, която предупреждаваше да не се поглежда назад и която си бях представял, спотаена зад жените на Орфей и Лот, и този поглед наистина ме превърна в нещо като стълб от сол, поне за известно време.

Собствените ми викове ме бяха изстреляли от обичайните ми кошмарни дневни задрямвания, смесващи Виетнам и Милхейвън. Ризата беше залепнала по кожата ми и възглавницата беше лъснала от пот. Смъкнах ризата и с пъшкане се отправих към банята, за да наплискам лицето си със студена вода. С чиста риза отидох до бюрото си, седнах пред компютъра и затърсих онази способност за отдаване, която ми даваше достъп до книгата ми. Мразех самата идея за излизане. Както се беше случвало всеки втори следобед през последните две седмици, вратата към книгата отказа да се отвори. Предадох се, оставих компютъра и закрачих из апартамента в състояние на границата между живота и смъртта. Жилището ми приличаше на клетка, построена за някакъв съвсем различен вид животно. Хрумна ми, че моите странни следобедни обиколки на Манхатън са може би съществена част от нощната ми работа — че може би те позволяваха на въображението ми да се напълни отново. Хрумна ми също, че това е примитивно магическо мислене. Но колкото и да беше безсмислена, това беше най-добрата идея, която ми дойде, така че напуснах клетката си и излязох на „Гранд стрийт“.

Топлата лятна светлина блестеше по витрините на галериите и магазините за дрехи и жените от Ню Джърси и Кънектикът се движеха сред местните хора като пътнички от по-богата планета. Днес по-голямата част от местните хора като че ли бяха млади мъже по джинси и ризи за ръгби. Те всичките бяха възпитаници на „Уол стрийт“, ембрионални разновидности на Дик Мюлър, които бяха превзели ателиетата на художниците, когато наемите в Сохо изтласкаха художниците към Хобокън и Бруклин.

Спрях пред най-близкия видеомагазин и се почудих дали да не наема „Празникът на Бабет“ за двадесети път. Можех да наваксам всички филми на Педро Алмодовар, които не бях гледал още, или да си организирам ретроспекция на Джоун Крофорд, като започна с „Усмирителна риза“. Наред с всички обичайни афиши за Мел Гибсън и Том Круз, на витрината имаше и афиш за серия от черни филми, които се издаваха на видеокасети за пръв път. Това вече е нещо, помислих си аз и се приближих да разгледам афиша. Заедно с кутията за „От опасни дълбини“, филмът, който според Том е бил прожектиран в нашия квартал по времето на убийствата на Синята Роза. Взрях се в картинката върху кутията, за да доловя подробностите. Главните роли в „От опасни дълбини“ се изпълняваха от Робърт Райън и Айда Люпайно, режисьор беше Робърт Сьодмак. Казах си, че ще го взема някой ден и продължих.

В книжарницата на „Спринг стрийс“ си купих „Карта на теченията“ на Джон Ашбъри и докато разписвах чека, бързо и непредвидимо се хързулнах в отчаянието. Видях се как изсипвам водката в мивката предишната вечер. Исках си я обратно, исках голяма студена чаша с течен наркотик в ръката си. Щом излязох от книжарницата, отидох в едно кафене и седнах на маса в най-отдалечения от бара край, за да си поръчам някаква минерална вода. Келнерът ми донесе бутилка „Пелегрино“ и аз се насилих да я пия бавно, докато отворя книгата на Ашбъри и прочета първите няколко страници. Отчаянието започна да се отдалечава. Допих водата и прочетох още стотина реда от Карта на теченията. После оставих няколко банкноти на масата и отново излязох на слънчевата светлина.