Питър Строб - Гърло

И тогава видях, това което не исках да видя. До казана имаше бебе. Разрязано наполовина, точно през коремчето. Имаше може би трийсет сантиметра между горната част и долната част, където бяха червата му. Беше момче. Може би на около годинка. И не беше обикновено ярдче, защото имаше сини очи. И нослето му беше друго — право, като нашите.

Бо преплете пръсти и се вгледа в тях.

— Беше като че ли избиваме собствените си хора, разбирате ли? Като че ли избивахме своите. Не можах да го понеса повече. Казах си, това е прекалено странно, отсега-нататък единственото, което искам, е да търся начин да се махна от това място, писна ми да виждам разни неща. Отсега-нататък просто следвам заповеди — до тук бях, човече.

Отец Джо изчака секунда, поклащайки глава като мъдрец.

— Чувстваш ли се по-добре по отношение на този инцидент сега, когато разказа за него на групата?

— Не знам — Бо се оттегли в себе си. — Може би.

Джак вдигна ръцете си на няколко сантиметра над скута си.

— Не искам да продължавам да се качвам на покрива. Може ли да поговорим още малко за това?

— Не си ли чувал за сила на волята? — попита Лестър.

Срещата приключи малко след това и Бо изчезна почти веднага. Помогнах на Хари и Франк да съберат столовете, докато отец Джо ми казваше колко много съм спечелил от тази среща.

— Човек трудно се освобождава от тези чувства. Много пъти съм виждал мъже да преживяват неща, които дори не могат да схванат преди да са минали един-два пъти — той постави ръка на рамото ми. — Може би няма да повярваш, Тим, но нещо се случи с тебе, докато Бо споделяше с нас. Той те докосна. Върни се пак при нас и дай възможност на другите да ти помогнат, а?

Казах му, че ще си помисля.

Когато отворих вратата на жилището си, червената светлинка на телефонния секретар проблясваше като фар в мрака, но аз я пренебрегнах, отидох в кухнята, като запалвах всички лампи по пътя. Не можех дори да си представя как бих могъл да разговарям с някого. Чудех се дали някога щях да знам истината за каквото и да било, дали формата на моя живот, а и на други животи също, ще придобие някога постоянни очертания. Какво се беше случило в действителност в лагера на Бачълър? Какво беше намерил Джон там и какво беше направил? Направих си чаша билков чай, занесох я в стаята и седнах пред картините, които ми бяха изпратени от Милхейвън. Бях ги гледал пред дългите нощи на работата си, бях им се радвал и възхищавал, но до тоя момент не ги бях виждал истински — не ги бях виждал заедно.

Картината на Вюияр беше много по-велика от тази на Брайън Дориан, но според чии мерки? На Джон Рансъм? На Ейприл? Според моите, поне в този момент, те имаха толкова много общи черти, че говореха с един и същ глас. Въпреки всичките си разлики, те изглеждаха натежали от възможности, от изразителност, както саксофона на Гленрой Брейкстоун или както човешко гърло — преливащи от смисъл. Хрумна ми, че за мене и двете картини се отнасяха до един и същи човек. Самотното момче, което се взираше от измамно удобния свят на Вюияр, щеше да порасне и да стане мъжът, обърнат към отчайващия бар на Брайън Дориан. Бил Дамрош в детството си, Бил Дамрош близо до края на живота си — изрисуваните фигури като че ли бяха изскочили върху стената от страниците на ръкописа ми, сякаш там, където бе минал Боб Бандолайър, Дамрош го следваше като на буксир. Хайнц Стенмиц означаваше, че и аз бях част от шествието.

Червената светлинка примигваше до лакътя ми. Допих чая си, оставих чашата и пуснах записа.

— Тук е Том — каза гласът. — У дома ли си? Ще вдигнеш ли телефона? Е, защо не си у дома? Исках да поговоря с тебе за нещо може би интересно, което изникна вчера. Може да съм полудял. Но помниш ли как си говорехме за Лени Валънтайн? Оказа се, че не е фикция, истински е в крайна сметка. Това интересува ли те? Има ли значение? Обади ми се. Ако не се обадиш, аз ще те потърся пак. Това е заплаха.

Пренавих лентата, загледан към картините от другата страна на стаята, като се опитвах да си спомня къде бях чувал името Лени Валънтайн — то носеше странната старомодна атмосфера на отдавнашна книга с кичозни меки корици. После се сетих, че Том беше споменал името като един от възможните източници на „Елви холдингс“. Как този хипотетичен персонаж би могъл да е „истински в крайна сметка“? Не бях сигурен дали искам да знам, но вдигнах телефона и набрах номера.

Изчаках записаното му съобщение и казах:

— Здрасти, тук е Тим. Какви ми ги приказваш? Не съществува Лени…