Питър Строб - Гърло

От опасни дълбини

И така, отново поради едно нерешено убийство, аз се върнах в Милхейвън, изнесох същите две чанти сред бляскавите, научно-фантастични пространства на аерогарата и отново посрещнах обятията на един стар приятел с моите. Едно прещракване, нищо повече, разцъфтя и увяхна в рамото ми. Бях свалил синия гипс, веднага след като затворих телефона предишната вечер. Том грабна едната ми чанта и отстъпи назад да ми се усмихне. Изглеждаше възроден, по-млад и по-жизнен, отколкото при посещението си в болницата. Всичко около него излъчваше свежест и тази свежест не се свеждаше до аура от сапун, шампоан и бистри сини очи: тя беше резултат на събуденото вълнение, на готовността да се влезе в битката.

Том ме попита за рамото ми и каза:

— Това може да се окаже безумие — да те върна да биеш пак тоя път на основата на толкова малко данни.

— Не ме е грижа колко са — почувствах истината на думите си в момента, в който ги изрекох — величината на данните нямаше значение, ако данните бяха точни. Ако можехме да натиснем, където трябваше, една мъртва жена от малко градче в Охайо щеше да ни позволи да отворим вратата към миналото. Предишната нощ по телефона двамата с Том бяхме разработили начин да направим това. — Харесвах Пол Фонтейн и макар че като че ли имах доказателства…

— И аз не можах да повярвам напълно — каза Том. — Всичко пасваше толкова добре и все пак се усещаше, че не е правилно.

— Но тоя стар педи в Танджънт, Хабъл, показа право в него. Не виждаше много добре, но не беше сляп.

— Значи е сбъркал — каза Том. — Или ние бъркаме. Скоро ще разберем.

Стъклените врати се отвориха пред нас и двамата излязохме навън. От другата страна на шосето ярката слънчева светлина огряваше километрите от блед бетон на паркинга за кратък престой. Слязох от бордюра, но Том ме възпря:

— Не, паркирал съм ето там.

Той направи знак към далечния край на зоната за слизане на пътници, където един бляскав ягуар стоеше в сянката на знак, забраняващ паркирането.

— Не знаех, че имаш кола — казах.

— Тя прекарва повечето време в гаража ми. — Той отвори багажника, остави чантите ми вътре и затвори. Багажникът издаде звук като от затварянето на банков сейф. — Нещо ми стана, предполагам. Видях го на витрината и просто трябваше да го имам. Това беше преди десет години. Познай колко е километражът му.

— Осемдесет хиляди — казах, мислейки, че съм прекалено консервативен. За десет години можеш да набереш осемдесет хиляди само като отиваш веднъж седмично до магазина за хранителни продукти.

— Дванайсет хиляди — каза той. — Аз не излизам много често.

Отвътре колата изглеждаше като кабината на частен реактивен самолет. Когато Том завъртя ключа, колата издаде звук на огромен, изключително самодоволен котарак, когото галят на припек.

— Често пъти, когато не мога да издържам вкъщи, когато съм зациклил, или когато знам че не мога да видя нещо, отивам в гаража и разглобявам колата. Почиствам не само свещите, почиствам и двигателя. — Тръгнахме по шосето и без да спираме излязохме в лекото движение по магистралата. — Мисля, че това не е превозно средство, това е хоби като ловенето на пеперуди.

Той се усмихна на картината, което току-що бе извикал: Том Пасмор в един от контешките си костюми, седнал на пода в гаража посред нощ и лъскащ до блясък ауспуха. Навярно подът в гаража му светеше; навярно целият гараж приличаше на операционна зала.

Той ме извади от бленуването с въпрос:

— Ако не си губим времето и Фонтейн е невинен, кой друг би могъл да бъде? Кое е Фий Бандолайър?

Над това си бях блъскал главата по време на полета.

— Трябва да е бил един от хората, които са използвали Били Риц като информатор. Според Гленрой това трябва да е Хоуган, Мънроу или Маккандлис.

— Имаш ли предпочитания?

Поклатих глава.

— Мисля, че трябва да изключим Маккандлис поради възрастта му?

Той ме попита колко години давам на Маккандлис и аз му казах, че около петдесет и седем или петдесет и осем, може би шестдесет.

— Опитай пак. Не е над петдесет. Само така изглежда.

— Боже господи — казах аз, осъзнавайки, че смазващата персона, която ме бе разпитвала в болницата, е горе долу на моята възраст. Той тутакси стана предпочитаният от мене кандидат.

— Ами ти? — попитах. — Кой, мислиш, би могъл да е?

— Аз успях да вляза в досиетата на държавните служители в града и прегледах повечето досиета на полицията, като търсех датите на назначаването им.