Питър Строб - Гърло

— След това?

— Да не си мислиш да го обезоръжиш и да го заведеш на „Армъри плейс“? Мислиш ли си, че ще направи признания? Или че въобще някога ще излезем от „Армъри плейс“? Знаеш какво ще се случи.

Замълчах.

— Тим, аз дори не съм привърженик на смъртното наказание. Но сега единствената ни алтернатива е да излезем оттук и да се приберем вкъщи. След една-две години, а може би след десет, той ще допусне грешка и ще бъде заловен. Това удовлетворява ли те?

— Не — казах.

— Прекарал съм около петнайсет години в усилия да спасявам невинни хора от углавни престъпления — да спасявам живота им. На това съм привърженик. Но този случай не прилича на никой друг — все едно е да открием, че Тед Бънди е инспектор с безбройни изходи за отстъпление, които да правят невъзможно упражняването на справедливостта по нормален начин.

— Мислех си, че те интересува справедливостта.

— Искаш ли да знаеш как всъщност виждам цялата тази работа? Мисля, че това е нещо, което не бих могъл да кажа на друг. Малцина биха го разбрали.

— Разбира се, че искам да знам — казах. Сега вече смътно различавах лицето на Том. От него сияеше абсолютна сериозност и още нещо, което ме накара да се съсредоточа върху думите му.

— Ние ще го освободим — каза той.

Като евфемизъм за екзекуция, изразът беше смехотворен.

— Благодаря ти, че сподели това с мене — казах.

— Спомни си собствения си опит. Спомни си какво се случи със сестра ти.

Видях сестра ми да се носи пред мене в селения на непроницаема тайна и усетих как душевната сигурност на Том, дълбочината на разбирането му ме блъсва като прилив.

— Кой е той сега? Струва ли си това да бъде спасяван? Той е същество, което трябва да убива отново и отново, за да удовлетвори ярост, която е толкова дълбока, че нищо никога не би могло да я докосне. Но кой е той всъщност?

— Фий Бандолайър — казах.

— Да. Някъде, в някаква част от себе си, той е едно малко момче, Фий Бандолайър. Това момче е минало през ада. Ти си бил обсебен от мисълта за Фий Бандолайър преди въобще да знаеш за съществуването му. Ти почти си го създал от своето собствено минало. Дори си го видял. Знаеш ли защо?

— Защото се идентифицирам с него — казах.

— Виждаш го, защото го обичаш — каза Том. — Обичаш детето, което е бил и това дете е все още достатъчно тук, за да стане видимо за тебе — а то става видимо за въображението ти, понеже го обичаш.

Спомних си детето, което беше излязло от завихрения мрак, върху разтворената му длан личеше дума, която не може да бъде прочетена или изговорена. Това дете беше детето на нощта, Уилям Дамрош, Фий Бандолайъър и аз самият, всичките, които бяха преминали през мръсните ръце на Хайнц Стенмиц.

— Помниш ли как ми каза за старата си бавачка, Хати Баскоум, която ти казвала, че светът е наполовина нощ? Това, което не ти е казала, е, че и другата половина е нощ.

Твърде развълнуван, за да говоря, кимнах.

— А сега нека поговорим за важните неща — каза Том.

— Какви?

— Дай ми тоя термос, който разнасяш наоколо. Не искам да съм заспал, когато той най-сетне дойде.

Подадох му термоса, той си сипа малко в капачката му и отпи. Когато свърши, той ми върна термоса. На мене ми се струваше, че никога вече няма да заспя.

Той е медиум, помислих си. Сякаш Том Пасмор беше надникнал в душата ми. Усещах силна благодарност и друго, по-тъмно чувство, съчетаващо неприязън и страх. Том беше разровил интимни неща. Ранните ми спомени, които бяха отказали да се явят по команда пред старата ми къща или пред гробовете на близките ми, ме заляха. Един от тях беше, разбира се, Хайнц Стенмиц. Друг, също така мощен, беше последният ден на сестра ми и моето кратко пътуване през границата до територията, от която тя не беше се завърнала. Никога не бях говорил за тези мигове с Том — за един от тях аз самият току-що бях научил, а за другия никога не говорех, никога с никого. Всяка частица от съзнанието ми бягаше от него. Този момент не можеше да бъде задържан в ума, защото съдържаше ужас и екстаз така големи, че заплашваха да взривят тялото. И все пак една частица от аза съхраняваше и помнеше. Макар и да не знаеше нищо за това, Том Пасмор все пак го знаеше. Неприязънта ми се стопи, когато си спомних, че той е чел някаква версия на това в една от книгите, които бях написал с моя съавтор; беше достатъчно умен и проницателен, за да се досети сам за останалото. Не беше надничал; беше ми казал това, което знаеше. Седях в мрака зад Том, давайки си сметка, че това, което ми беше прозвучало като сантиментална помия, сега хармонираше с мислите ми — исках да спася Фий Бандолайър. Исках да го пусна на свобода.