Питър Строб - Гърло

Седях в мрака зад Том Пасмор, напълно буден и извън времето. Четиридесет години се сринаха в един-единствен безкраен момент, в който бях дете и гледах филма „От опасни дълбини“, докато огромен рус мъж, миришещ на кръв, прокарваше ръка по гърдите ми и изричаше неизречимото, бях войник в подземна стая, взрян към олтара на Минотавъра, зелен гмуркач за бисери, разкопчаващ ризата на обезобразен загинал човек на име Андрю Т. Мейджърс, нишка от безкрайното битие, устремена към разрушителен екстаз, ранено животно в болницата „Сейнт Мери“, човек с бележник, разхождащ се през един градски парк. Обърнах се да погледна шест реда назад и се видях, коленичил пред Хайнц Стенмиц, да правя това, което той искаше да правя, това, което си мислех, че трябва да правя, за да остана жив. Преживя, помислих си, ти преживя всичко. Неговата болка и ужас бяха мои, защото ги бях преживял. Понеже ги бях преживял, те ме бяха образовали; понеже винаги бях усещал вкуса им в устата си, те ми бяха помогнали да съхраня разума си във Виетнам. Непоносимото беше онова, което трябваше да се понесе. Без съзнанието за непоносимото, човек стъпва там, където Фий Бандолайър беше стъпил, или свършваше с Джон Рансъмовата несъзнателност. Мислех си за Джон, чийто живот някога беше ми се сторил толкова бляскав — за това, как бе надникнал навътре към църквата „Хоули Сепълкър“ и за затвореното пространство, в което го бе довела готовността му за нови преживявания.

Дълго си мислех за това, което се беше случило с Джон Рансъм.

Не знам колко дълго двамата с Том седяхме в тъмната зала. След като започнах да мисля за Джон, станах неспокоен. Изправих се да се протегна и да се разтъпча по пътеката. Том не мръдна от мястото си. Той оставаше неподвижен за дълги периоди, като че ли бяхме на опера. (Дори когато съм в операта, трудно ми е да седя неподвижно.) След два-три часа в мрака вече можех да различавам по-голямата част от сцената и от голямата увиснала маса на завесата, без да мога да виждам гънките й. Поглеждайки назад, можех да видя очертанията на двойната врата към фоайето. Всички места на повече от три-четири реда от мене се сплъстяваха в един-единствен обект. Върнах се на мястото си и се облегнах назад, мислейки си за Фий, Джон и Франклин Бачълър, но след половин час трябваше да стана, за да размахам ръце и отново да тръгна към сцената и завесите. Когато се върнах на мястото си и се успокоих, чух шум от другата страна на залата — изскърцване.

— Том — казах.

— Старите сгради издават шумове — каза той.

След половин час издрънча вратата.

— Ами това? — попитах.

— Ъхъ — каза той.

Вратата издрънча отново. И двамата седяхме наведени напред. Вратата издрънча за трети път, след което дълго време нищо не се чуваше. Том се облегна назад.

— Мисля, че някое дете е видяло, че веригата я няма — каза той.

Седяхме в мрака още дълго. Погледнах часовника си, но стрелките не се виждаха. Кръстосах крака, затворих очи и мигновено се пренесох в „Сайгон“, в ресторанта, не в града, опитвах се да разкажа на Вин за Джон Рансъм. Той си преглеждаше сметките и не се интересуваше от Джон Рансъм.

— Напиши писмо на Маги — каза той. — Тя знае повече, отколкото ти допускаш.

Подскочих и се събудих, и протегнах ръка под седалката за термоса.

— И на мене — каза Том.

Таванът изпука. Във фоайето се чу стъпка. Таванът изпука отново. Том седеше като статуя. Да напиша писмо на Маги? Замислих се и се досетих на кого можех да напиша писмо за Джон Рансъм. Тя навярно беше личност, която притежаваше някои от дарбите на Маги. Времето течеше. Аз се прозявах. Поне един час мина, секунда след безкрайна секунда. След това вратата към алеята отново издрънча.

— Чакай — каза Том.

За няколко секунди настъпи нетърпима тишина, след което в ключалката се напъха ключ. Звукът беше така ясен, сякаш стоях от другата страна на вратата. Когато вратата се отвори, Том се измъкна от мястото си и клекна до стола. Аз направих същото. Някой влезе в пространството между вратата към алеята и изхода от залата. Изходът се открехна и през цепнатината проникна сива светлина. Отвори се по-широко, в снопа светлина стъпи човек и се превърна в силует. Обърна се да погледне назад, очертавайки профила си в сивата светлина. Беше Мънроу, с пистолет в ръка.

Мънроу пристъпи напред и вратата се затвори зад него. Тъмната форма на тялото му се придвижи на няколко крачки пред сцената. Той спря, за да се адаптират очите му. Двамата с Том клекнахме зад столовете, изчаквайки го да седне или да провери дали този, който му се беше обадил, е пристигнал. Мънроу остана на далечната пътечка, заслушан, много заслушан. Мънроу си го биваше — той остана до сцената толкова дълго, че краката ми започнаха да се схващат. Горещият кръг под лопатката ми започна да пулсира.