Питър Строб - Гърло

Отново седнахме да чакаме.

Потънах в напрегнат полусън. Очите ми бяха отворени и не сънувах, но започнах да чувам гласове, едва-едва надвишаващи прага на слуха ми. Някой описваше как е видял синеоко дете, разрязано на две до загаснал огън. Един мъж каза, че ще ме застигне след ден-два. Можех да виждам всичко, каза друг, виждах мъртвия си приятел и водача на групата му, застанали под една гигантско дърво. Те ми казваха да продължавам, да продължавам, да продължавам.

Някой говореше за тракаща верига. Тракането на веригата беше важно. Не чувах ли, че веригата трака?

Гласовете се прибраха в психическото пространство, откъдето бяха дошли, мракът застина и аз се изпънах от мястото си, чувайки веригата да издрънчава по скобите върху вратите към алеята. Дълго време беше изминало, поне един час, а може би и два, докато се бях носил по границата между сън и бдение. Устата ми беше пресъхнала и очите ми не можеха да се фокусират.

— Спеше ли? — попита ме Том.

— Няма ли да млъкнеш? — казах аз.

Краят на веригата удари по една от скобите, докато минаваше през нея с тенекиен звук: дзин!

— Почна се — каза Том.

Излязохме от местата си и се заслушахме в пъхането на ключа в ключалката. Вратата откъм алеята се отвори и затвори и някой направи две крачки навътре. Ярка светлина огря рамката, после се сви до слабо жълто сияние, видимо само в една точка около средата на изхода. То изчезна и стъпките се изгубиха.

Том и аз се спогледахме.

— Ще го чакаме ли да се върне?

— Не си ли любопитен да видиш какво прави долу?

Погледнах го.

— Бих искал да знам какво прави.

— Ще ни чуе по стълбите.

— Не и ако минем по стълбите от офиса — по дървените. Толкова са стари, че са омекнали. Помни, той е сигурен, че тук няма никой.

Том се изправи и тръгна бързо и безшумно нагоре по пътеката. Едвам не налетях върху него на вратата. Седеше на ръчката на последния стол, превит на две.

— Какво правиш?

— Събувам се.

Наведох се да развържа моите маратонки „Рийбок“.

Излязохме във фоайето и се промъкнахме покрай църковните вещи към вратата на офиса. Прошепнах нещо в смисъл, че той ще ни чуе, като я отключваме.

— Ще се погрижа за това.

Той извади плата с джобчетата и след като намери ключа, който ставаше на вратата на офиса, извади малко меко черно парцалче, около половин сантиметър широко. Към него имаше тясна метална пръчица, която изглеждаше като клечка за зъби.

— Могат да се използват само по веднъж и рано или късно развалят ключалката, но на нас какво ни пука?

Той коленичи пред вратата, наслюнчи ръба на парцалчето и търпеливо вкара част от него в ключалката. Намести го с металната клечка, после пъхна ключа до него. По-голямата част от парцалчето влезе в ключалката заедно с ключа. Когато завъртя ключа, парцалчето изчезна. Не се чу никакъв звук.

Том ми направи знак да клекна до него. Той се наведе към мене, за да ми прошепне:

— Ще трябва да повдигнем поставката с колелцата и да я оставим отново на пода. Аз влизам пръв. Броиш да сто и слушаш какво става долу. Ако не се случи нищо, слизаш и ти. Не бери грижа къде съм.

— Искаш да се промъкна до него ли?

— Действай по интуиция.

— А ако ме види?

— Той трябва да те види в един момент — каза Том. — Не му казвай, че ти си се обадил и не му позволявай да види пистолета ти. Говори му за „Елви“ — кажи му, че не си могъл да се удържиш, кажи му, че си щял да му се обадиш веднага щом намериш записките на Фонтейн.

— А ти какво ще правиш?

— Ще зависи от това какво прави той. Не забравяй какво знаеш за него.

Какво знаех за него?

Без да ми остави време да попитам какво има предвид, Том се изправи, дръпна вратата към нас и влезе. В пълен мрак тръгнахме един до друг към поставката. Двамата с Том хванахме противоположните краища и той прошепна „Сега!“ толкова тихичко, че командата почти се изпари, преди да ме достигне. Вдигнах моята страна и цялата тежка поставка се отдели на няколко сантиметра от пода. Поставката тръгна с мене, когато аз се изместих настрани, после продължи да се движи. Направих още една стъпка встрани. Двамата с Том предпазливо снишихме поставката и колелцата й безшумно докоснаха пода.

Чух шепота от стъпките му и заопипвах пътя си към стената и вратата на мазето. Изведнъж това, което правехме, ми се видя толкова абсурдно, колкото и опита ни с Джон Рансъм да заловим Пол Фонтейн. Невъзможно беше да се слезе долу, без да се прави шум. Избърсах потта от челото си. Няколко внимателни стъпки ме отведоха до стената и аз протегнах ръка към Том, представяйки си, че той безшумно отваря вратата. Ръката ми докосна само въздуха. Направих още една стъпка. Ръката ми посрещна ръба на вратата и едвам не я халоса в стената. Клекнах ниско долу, все още опитвайки се да намеря Том. Нямаше го. Наведох се напред и подадох глава над стълбището. В слабата светлина, която идваше от фенерче в другия край на мазето, една тъмна форма се изплъзна от долния край на стълбището и изчезна.