Питър Строб - Гърло

— Не, аз бързо се махнах от там.

— Сигурен съм, да, сигурен съм. Беше изстрел от пистолет.

— Е, не знам какво искам от вас да направите. Мисля, че това е ваша работа. Сега трябва да затварям.

— Не. Довиждане.

Той затвори телефона и се обърна към мене.

— Какво мислиш?

— Мисля, че ще бъде там с ножовка и горелка след около пет минути.

— Аз също.

Той извади всички страници от папката в скута си и изравни ръбовете им, почуквайки ги о бюрото.

— Ще ми отнеме два-три часа, докато фотокопирам всичко това. Искаш ли да се навърташ наоколо, или ти се прави нещо друго.

— Мисля, че ще трябва да говоря с Джон — казах.

— Искаш ли и аз да дойда?

— Ти си ръководител — казах. — Лакеите като мене вършат черната работа.

Вървях в жегата по хубавите улици, които водеха към къщата на Джон. Тухлени къщи, покрити с бръшлян, каменни къщи с орнаментални входове и тъмни стъкла, мансардни покриви и заострени кулички. Въртяха се пръскачки и малки момченца се стрелкаха наоколо на колела с по десет скорости. Изглеждаше като свят без тайни и насилие, свят, в който никога не се е проливала кръв. Знак ПРОДАВА СЕ беше поставен на добре окосената ливада пред къщата на Алън Брукнър.

Белият понтиак беше паркиран до тротоара срещу къщата на Джон, на същото място, където го бях намерил на първата сутрин след завръщането ми в града. Беше вместена на едно място за паркиране, което едва й стигаше, и аз си спомних, както и предишната нощ, за един шумен дребен патриот по шорти, който излетя от украсената си с флагове къща, за да ми крещи за тормоз. Прекосих слънчевата „Илай плейс“, отидох до предната врата на Джон и позвъних.

Той се появи на тясното прозорче отляво на вратата и ме огледа с намръщено любопитство — така както човек поглежда продавач на енциклопедии, който идва отново, след като вече сте купили книгите. Докато отвори вратата, лицето му бе придобило по-гостоприемно изражение.

— Тим! Какво правиш тук?

— Появи се нещо — казах.

— Още проучвания ли? Как върви книгата?

— Много добре. Може ли да вляза за една минутка?

— Разбира се — той отстъпи и ми направи път да вляза. — Кога дойде? Сега ли?

— Вчера следобед.

— Е, не би трябвало да отсядаш в хотел. Плати им и ела тук, стой колкото искаш. Току-що получих информация за къщи, които се продават в Перигор, можем да я огледаме заедно.

— Не съм в хотел — казах. — У Том Пасмор съм.

— Тоя надут лицемер.

Джон ме последва във всекидневната. Когато седнах на канапето с лице към стената с картините, той каза:

— Чувствай се като у дома си.

— Благодаря ти за Вюияр — казах. Той не беше пренаредил картините, за да компенсира отсъстващата, и мястото, на което беше стояла тя, изглеждаше голо.

Той стоеше до канапето и ме гледаше, чудейки се какво е настроението ми или намеренията ми.

— Знаех, че я цениш. А и както ти казах, не можех повече да я гледам в къщата — прекалено много ми идваше.

— Не се съмнявам — казах.

Той отново ме погледна като продавач на енциклопедии, после размърда лицето си в усмивка и седна на страничната облегалка на креслото.

— Дойде тук, само за да ми благодариш ли? — попита.

— Исках да ти кажа някои неща — отвърнах.

— Защо ми се струва, че това звучи зловещо? — той повдигна коляното си до себе си върху дебелата странична облегалка и продължи да се усмихва. Джон беше облечен в тъмнозелено поло, избелели джинси и евтини мокасини без чорапи. Имаше вид на борсов агент в неделната почивка.

— Преди да премина към тях, исках да чуя как е Алън.

— Преди да преминем към тези загадъчни „неща“? Мислиш, че след това няма да искам да ти говоря ли?

Припомних си, че Джон Рансъм в края на краищата беше доста интелигентен.

— Нищо подобно — казах. — Може би ще искаш да ми говориш денонощно.

— Денонощно — той прилепи пета до бедрото си. — Нека се опитаме да поддържаме този тон — той вдигна поглед с театрално изражение. — Алън, значи. Добрият стар Алън. Предполагам, че не си го видял, докато беше в Областната болница.

— Спрях за пет минути по пътя за летището.

Той повдигна вежди.

— Така ли? Ами в такъв случай знаеш колко зле беше. Оттогава — всъщност, откакто го преместих в „Голдън манър“ — той много се поправи. Много добре се грижат за него, а и е добре, че го правят, като се има предвид колко струва мястото.

— Той няма нищо против мястото, така ли?

Джон кимна.

— Мисля, че му харесва. Знае, че ще има кой да се грижи за него, каквото и да се случи. А и всички жени са полудели по него.