Питър Строб - Гърло

— Махай се от къщата ми.

— Искам да ти кажа още нещо, Джон.

— Нямам време — той все още дишаше тежко и очите му изглеждаха опънати и издължени върху черепа му.

— Каквото и да казваш, ние някога бяхме приятели. Ти имаше едно качество, което много харесвах — поемаше рискове, защото вярваше, че те могат да ти донесат някакъв абсолютно неизпитван опит. Но ти изгуби най-добрата част от себе си. Предаде всичко и всички, които са имали някакво значение за тебе, за пари, с които да си купиш напълно безсмислен живот. Мисля, че си се продал, за да можеш да поддържаш живота, който родителите ти винаги са водили, но ти презираш и тях. Странното е, че от старото ти аз една част е останала достатъчно жива, за да те кара да се пропиеш до смърт. Или да се самоунищожиш по някакъв по-бърз и по-кървав начин.

Той изкриви лице и извърна поглед, свивайки юмруци.

— Лесно е да съдиш, когато нищо не разбираш.

— В твоя случай няма кой знае какво за разбиране.

Той стоеше прегърбен като звяр от зоопарка, а аз се изправих и се отдалечих. Въздухът в къщата вонеше като в клетката на мечка. Стигнах до предната врата и я отворих, без да се обръщам. Чух го да се изправя и да повлича крака към кухнята и замразителя. Затворих вратата зад мене, оставяйки Джон Рансъм в затвора, който сам си беше изградил, и излязох сред един слънчев свят, като че ли току-що сътворен.

Когато се върнах в къщата на Том, той седеше пред компютъра, почесваше се по главата и гледаше ту към екрана, ту към разбърканата купчина от изрезки от вестници на бюрото си. От другата страна на стаята копирната машина бълваше лист след лист. И на двата изхода вече имаше купчина от по трийсет сантиметра. Той вдигна поглед към мене, когато надникнах в стаята.

— Видя се с Джон, значи.

Това не беше въпрос. Той кимна — знаеше всичко за Джон Рансъм. Знаеше го от първия момент, в който Джон беше дошъл в къщата му.

— Копирането ще свърши след около два часа. Ще ми помогнеш ли да напишем писмото и да увием пакетите?

— Разбира се — казах. — Какво правиш сега?

— Занимавам се с едно малко убийство в Уестпорт, Кънектикът.

— Продължавай да си играеш — казах. — Аз трябва малко да поспя.

След два часа слязох долу, прозявайки се, и използвах телефона от кабинета, за да ангажирам място за самолет до Ню Йорк, докато последните листа изскачаха от копирната машина.

Том се извъртя със стола си към мене.

— Какво ще кажем в писмото, което ще изпратим със записките?

— Колкото е възможно по-малко.

— Правилно — каза Том и включи нов екран.

„Реших, че трябва да изпратя на вас тези записки, които намерих в боклукчийската кофа зад моя магазин вчера. Още четирима души ще получат копие. Оригиналите унищожих, тъй като миришеха на лошо. Човекът, написал тези страници, твърди, че е убил много хора. И което е още по-лошо, става ясно, че той е офицер от полицията във вашия град. Надявам се, че ще можете да го поставите на безопасно място. При тези обстоятелства предпочитам да остана анонимен.“

— Малко въображение — казах.

— Никога не съм претендирал, че съм писател — Том даде команда да се отпечатат пет копия от писмото, слезе в кухнята и се върна с големи листа амбалажна хартия и с кълбо канап. Завързахме всяка от купчините листа, увихме ги в по два листа от дебелата кафява хартия и отново ги завързахме. Написахме имената и служебните адреси на Изобел Арчър, началникът на полицията Харълд Грийн и Джефри Боу. На четвъртия Том написа ЛАБОРАТОРИЯ ПО ПСИХОЛОГИЯ, ФРБ, КУОНТИКО, ВИРДЖИНИЯ.

— Ами петия? — казах аз.

— Това е за тебе, ако го искаш. Аз предпочитам да си оставя оригинала.

Написах собственото си име и адрес на последния пакет.

Централната поща на Милхейвън изглежда като стара железопътна гара с петнайсетметрови тавани, мраморни подове и двайсет прозорчета в една редица, подобни на гишетата за билети на „Гранд сетнтръл“. Занесох два от тлъстите пакета на едно от тях, а Том занесе две пазарски торби с другите два до съседното прозорче. Човекът на гишето ме попита дали наистина искам да изпращам по пощата тези чудовища. Да, исках. А какво имаше в тях? Документи. Исках да ги изпратя по тарифата за печатни материали.

— Изпратете ги с първа класа — казах.

Той ги премести един по един и каза, че общо ще струва петдесет и шест долара и двайсет и седем цента. А вие сте глупак, показваше цялото му поведение. Когато двамата с Том си тръгнахме, чиновниците прокарваха дълги редове с марки по влажните гъбички на бюрата си.