Питър Строб - Гърло

— Хайде, прави ми компания, иначе не е празник.

Джон отиде във всекидневната, а аз погледнах часовника си. Беше около единайсет и половина. Надявах се, че Джон ще прояви достатъчно разум и ще остане трезвен. Алън ме сграбчи за рамото.

— Да те поживи Бог, момче — той извади още една чаша от полицата и плисна уиски в нея. — Няма да е празник, ако не се присъединиш.

Джон щеше да подвежда Алън, докато напусна града, след което щеше да откаже мястото. Това щеше да е краят. Почувствах се, сякаш съм дал съгласие за още едно убийство. Когато Джон се върна, той повдигна вежди при вида на питието пред мене, после се засмя.

— За успокоение на нервите.

Алън се чукна с Джон, после с мене.

— Чувствам се по-добре, отколкото през целия ден.

— Наздраве — каза Джон, вдигайки чашата и стрелвайки ме с ироничен поглед. Сакото му се размести така, че се закачи за дръжката на пистолета, и той бързо го дръпна на мястото му.

Вкусих уискито. Цялото ми тяло потрепера.

— Жажда, какво да правиш. — Алън отпи голяма глътка и ни се ухили. Изглеждаше полупобъркан от облекчение.

Двамата с Алън излязоха от кухнята и аз изсипах чашата си в мивката. Когато се върнах във всекидневната, те бяха заели предишните си места и зяпаха в телевизора.

Цялата пижама на Алън се беше измъкнала от панталоните му и по скулите му се беше появила ярка, нездрава червенина. Той казваше:

— Трябва да отидем в гетото, да създадем образцови класни стаи, наистина да заработим с тези хора. Започваш програмата с малка група, после я разширяваш, докато създадеш няколко истински класа.

Още трийсет минути гледахме в екрана. Семейството на застреляното момче съобщи чрез адвоката си, че се моли за мир. На бледосиня карта изгорелите райони бяха обозначени с малки червени пламъчета, а районите, където бе имало престрелки — с малки черни пистолетчета. Джон отново напълни чашата на Алън. С коса и вратовръзка отново на мястото им, Джимбо обяви, че най-лошите безредици изглежда са приключили и че полицията е възстановила реда във всички участъци с изключение на най-неспокойните. Пожарникари теглеха маркучи пред дълги редици от пламтящи фасади на магазини.

В дванайсет без десет, когато Алън беше започнал да клюма, телефонът отново иззвъня. Джон подскочи, после ми направи знак да стана.

— Отивай, вдигни го, той прави проверка — каза той.

Алън вдигна глава и примигна.

— Казахте да се обадя — прошепна женски глас. — Ето, обаждам се.

— Грешка — казах.

— Момчето на Ал Андърхил ли е? Казахте да се обадя. Той се върна. Току-що го видях да влиза във всекидневната.

Отворих уста, но никакви думи не излязоха.

— Забравихте ли?

— Не, Хана, помня — казах.

— Може би не трябва да предприемате нищо, такава ужасна нощ е…

— Стойте си вкъщи и не палете лампи — казах.

Върнах се във всекидневната и казах на Алън, че отново трябва да говоря насаме с Джон. Преди Алън да успее да зададе какъвто и да било въпрос, Джон беше станал и ме водеше в кухнята. Той отиде до вратата и се извъртя към мене.

— Какво каза той? Веднага ли иска да отидеш?

— Хана Белнап ми се обади да ми каже, че е видяла някого в съседната къща.

— Какво прави той сега там?

— Може би се възползва от хаоса да премести отново записките си.

— Какво говориш?

— Може би не сме потърсили както трябва — казах. — Някъде там трябва да са — това е най-безопасното място.

Джон се нацупи.

— Може би е решил да ги унищожи.

Тази възможност ми хрумна в секундата, преди Джон да я изрече. След това си спомних, че Хана е видяла Фонтейн в старата му всекидневна.

— Той е горе сега — казах. — Ако стигнем достатъчно бързо, можем да го хванем у тях.

Джон зяпна, докато вземаше решение. Очите му бяха широко отворени, бистри и неразгадаеми.

— Да тръгваме — каза той. — Така е дори по-добре.

И аз си мислех, че е по-добре, но по други причини. Ако можехме да хванем Фонтейн със записките му, имахме повече шансове да го доведем пред съда, отколкото ако просто го срещнехме на пустата улица. Само трябваше да стигнем до Седма южна улица, преди Фонтейн да си тръгне или да изгори записките от тайния си живот. Следващата ми мисъл беше, че всъщност имахме много време — ако Фонтейн се беше върнал в старата си къща през тази нощ, това беше навярно, за да изчака да минат двата часа до уговорената среща.

Алън се появи на вратата на кухнята.

— Какво става? Какво беше това обаждане?

— Алън, съжалявам, но няма време за обяснения — каза Джон. — Тим и аз трябва да отидем някъде. Може би ще ти донесем добри новини.