Питър Строб - Гърло

— Не, не, не — Алън поклати глава, раздразнен от неспособността ми да разбера нещата от един път. — Имам почетно професорско място, единственото, за което трябва да се погрижа, е Джон да получи мястото от следващия семестър. Мога да му го дам.

— Можеш ли сам да назначиш наследника си?

— Ще ти кажа нещо — той ме сграбчи за бедрото. — Трийсет и осем години администрацията ми е давала всичко, което съм поискал. Не вярвам точно сега да не го направят.

Алън отправи последните думи към Джон, който се върна и постави пред него тъмнокафяво питие.

— Не е толкова просто. — Джон седна в креслото на далечния край на канапето и се обърна към телевизора.

— Разбира се, че е — настоя Алън. — Не исках да си призная какво става с мене. Но не мога повече да се преструвам.

— Няма да продължавам заради тебе — каза Джон.

— Продължавай заради себе си — каза Алън. — Предлагам ти начин да запазиш целостта си. А ти искаш да избягаш. Това не е добре, дете.

— Съжалявам, че се чувстваш отхвърлен — каза Джон. — Това не е насочено към тебе.

— Разбира се, че е — изрева Алън.

— Съжалявам, че повдигнах въпроса — каза Джон. — Не ме карай да говоря още, Алън.

Алън преливаше от чувства — докато говореше, размахваше ръце, разливайки уиски върху себе си, по канапето и по моите крака. Сега отпи от чашата и изпъшка. Трябваше да откъсна Джон от Алън и да му говоря насаме.

Алън спря да се цупи по начин, който ми даде възможност да го направя.

— Говори с него, Тим. Накарай го да бъде разумен.

Изправих се.

— Ела в кухнята, Джон.

— И ти ли? — той се облещи невярващо.

Произнесох името му с тон, който беше като изритване в крака, и той ми хвърли остър поглед.

— О! — каза. — Добре.

— Браво! — кимна Алън.

Тръгнах към кухнята. Джон се повлече след мене. Отворих задната врата и излязох навън. Останките от мъглата се къдреха и вееха над тревата. Джон излезе и затвори вратата.

— Обади се Фонтейн — казах. — Иска да разменим информация. Насрочи ми среща на „Уидоу стрийт“ срещу „Сейнт Олуин“.

— Страхотно — каза Джон. — Той все още си мисли, че му се доверяваме.

— Искам да се махна от града тая вечер — казах. — Можем да отидем във ФБР и да им кажем всичко, което знаем.

— Слушай, това ни е шансът. Той ще ни се поднесе на тепсия.

— Искаш да се срещна с него на безлюдна улица посред нощ?

— Ще отидем рано. Аз ще се скрия на малката уличка до заложната къща и ще чуя всичко, което казва. Двамата ще можем да се справим с него.

— Това е безумие — казах и тогава разбрах какво всъщност искаше да направи. — Ти искаш да го убиеш.

Алън изрева имената ни от кухнята. Джон прехапа устни и погледна да провери доколко е бил убедителен.

— Бягството не е решение — каза той, несъзнателно повтаряйки думите на Алън.

Вратата се отвори и Алън се появи в правоъгълник от светлина.

— Ще му дойде ли умът в главата?

— Дай ни още малко време — казах.

— Размириците май почти са приключили — каза Алън. — Изглежда четирима са били убити.

Ние не отговорихме и той се отдръпна от вратата.

— Добре де, няма да ви преча.

Когато Алън се отдели от вратата, аз казах:

— Искаш да го убиеш. Всичко друго е само за фасада.

— Лошо ли е това като последно средство? Това е май единственият безопасен начин да се справим с него — той изчака да прозра силата на твърдението му. — Искам да кажа, ти не се съмняваш, че това е Бачълър, нали.

— Не.

— Той е убил жена ми. И Грант Хофман. Иска да убие и тебе, след това иска да убие мене. Много ли си загрижен за гражданските права на такъв тип?

— Още двама — избоботи Алън през прозореца. — Шест убити! Десет милиона долара щети!

— Не искам да те изиграя — каза Джон. — Просто си мисля, че е много по-вероятно Фонтейн да бъде застрелян, отколкото да стигне до съда.

— И аз така си мисля — казах. — Но внимавай какво правиш.

— Става дума и за моя живот. — Джон протегна ръка и когато я поех, усетих, че притеснението ми се удвоява.

Навъртайки се около мивката, когато влязохме, Алън вдигна поглед към лицата ни, за да разгадае какво е било решението. Беше свалил сакото и части от пижамата му се бяха измъкнали от панталоните.

— Уточнихте ли нещата?

— Ще си помисля — каза Джон.

— Добре! — избумтя Алън, приемайки, че Джон се е предал. — Това е всичко, което исках да чуя, детенце — той сияеше. — Това заслужава да се отпразнува, какво ще кажете?

— Заповядай, почерпи се — Джон махна с ръка към доказателствата, че Алън вече се беше почерпил. Бутилка уиски и чаша с люспи от лед, плуващи в тъмнокафявата течност, бяха оставени на плота. Алън си наля още уиски и се обърна към Джон.