Питър Строб - Гърло

— Мисля, че наоколо не е имало никакви проблеми — казах.

— Няма да изляза без оня пистолет — Джон ме погледна, сякаш очакваше да се противопоставя и когато видя, че няма да го направя, той се качи горе и се върна, закопчавайки лененото сако върху подутината на кръста си. Казах му, че аз ще вардя крепостта.

— Ти май си мислиш, че всичко това е на майтап — каза той.

— Мисля, че ще е по-добре Алън да прекара нощта тук.

Джон отиде до вратата, отвори я внимателно, огледа се на двете страни, отправи ми един последен печален поглед и излезе.

Седях, гледайки кадри от пожари, които поглъщаха цели улици, докато мъже и жени припкаха пред камерата, влачейки каквото бяха успели да разграбят. Изглежда, запасите се изчерпваха — те влачеха тоалетна хартия, крушки, бутилки с минерална вода. Когато телефонът иззвъня отново, станах да го вдигна.

Вдигнах телефона и един глас, който не разпознах, поиска да говори с Тим Андърхил.

— На телефона — казах.

Човекът от другата страна каза, че е Пол Фонтейн.

Аз не отговорих и той попита:

— Там ли сте още?

Казах, че съм тук.

— Сам ли сте?

— За около пет минути — казах.

— Трябва да поговорим. Неофициално.

— Какво имате предвид?

— Имам известна информация, която би могла да ви заинтересува, а мисля, че вие имате информация, която би могла да ми е от полза. Искам да се срещнем някъде.

— Странно време за срещи.

— Не вярвайте на всичко, което виждате по телевизията. Нищо няма да ви се случи, ако стоите надалече от „Месмър авеню“. Слушайте, аз съм при обществения телефон близо до „Сентъл Дивайд“ и нямам много време. Елате на „Уидоу стрийт“ срещу „Сейнт Олуин“ в два часа.

— Защо да идвам?

— Ще обясня останалото там — той затвори.

Оставих слушалката и мигновено се намерих, сякаш чрез телепортация, отново седнал на канапето пред бръщолевенето на телевизора. Разбира се, нямах намерение да срещна Фонтейн на безлюдна улица в два след полунощ — искаше да изглеждам като жертва на случайно насилие.

Двамата с Джон трябваше да се махнем от Милхейвън при първа възможност. Ако мъглата се вдигнеше, можехме да стигнем до летището, преди Фонтейн да разбере, че няма да се появя на срещата при „Сейнт Олуин“. В Куонтико ФБР имаше агенти, чиято единствена работа беше да мислят за хора като Пол Фонтейн. Те можеха да разследват всички убийства, с който Пол Фонтейн се беше занимавал в Алънтаун, да разберат къде е работил преди да дойде в Милхейвън. Това, от което се нуждаех най-вече, беше нещото, което нямах — останалите записки.

Къде бяха разказите на Фонтейн за неговите убийства? Сега започваше да ми изглежда, сякаш двамата с Джон просто бяхме профучали през къщата на Седма южна улица. Трябваше да отковаваме дъски и да пробиваме дупки в стените.

Щом Фонтейн си дадеше сметка, че няма да се появя, за да ме убие, той щеше да започне да проверява всички нощни полети от Милхейвън. След това щеше да отиде на Седма южна и да направи хубав огън в старата пещ.

Мислите ми бяха стигнали до тази нерадостна точка, когато предната врата се отвори сред шумни разговори и Джон влезе, буквално водейки Алън Брукнър за ръка.

Алън беше облечен в смачкано горнище на пижама под сиво сако от костюм, съчетано с бежови панталони. Джон очевидно беше облякъл тъста си в първото, което му беше попаднало. Косата на Алън се виеше около главата му и дивите му, нефокусирани очи изразяваха едновременно войнственост и объркване. Беше достигнал фаза, в която трябваше да се изразява колкото с думи, толкова и с жестове, и той вдигна ръце към главата си, отнасяйки ръката на Джон. Джон го пусна.

Алън се плесна по челото с ръката, която Джон току-що беше освободил.

— Нима не разбираш? — той избумтя този въпрос към оттеглящия се гръб на Джон. — Това е отговорът. Аз ти давам решението.

Джон спря.

— Не искам такъв отговор. Седни, Алън. Ще ти донеса нещо да пийнеш.

Алън протегна ръце и изрева.

— Разбира се, че искаш! Точно това искаш — той ме забеляза и пресече фоайето към всекидневната.

— Ела тук — казах аз и Алън се приближи към канапето, без да откъсва очи от Джон, докато той се скри в кухнята. После седна до мене и прокара ръце през косата си, поставяйки по-голямата част от нея на мястото й.

— Мисли си, че може да реши всичко, като избяга. Човек трябва да си стои на мястото с лице към трудностите.

— Това ли е отговорът, който му предлагаш? — попитах. Джон очевидно беше казал на стареца за плановете си да пътува в чужбина.