Питър Строб - Гърло

— Кажи ми името.

— Пол Фонтейн.

Джон повтори името на инспектора бавно и гласът му се повиши в края.

— Не мога да повярвам. Сигурен ли си?

— Човекът, с когото се срещнах в Охайо, постави пръста си точно върху лицето на Фонтейн — казах.

Телефонът избухна като бомба и ние чухме разговорното изреваване на Алън Брукнър, повишено с около десет процента над обичайната си сила.

— По дяволите, няма ли да вдигнете телефона? Седя тук сам-самичък, целият град е полудял и…

Джон вече се беше изправил. Гласът на Алън секна веднага щом Джин вдигна слушалката, след което вече можех да чувам само половината от разговора. Джон звучеше умиротворително, но ако се съди от това колко пъти каза „Алън, чувам те“ и „Не, не съм те отбягвал“, умиротворението не беше настъпило.

— Не, не са се обаждали от полицията — каза той и отдалечи слушалката на няколко сантиметра от ухото си.

— Добре, добре — каза той. — Разбира се, че си разтревожен. Всички са разтревожени.

Той отново отдалечи слушалката от ухото си. И пак:

— Разбира се, знам, че не те е грижа какво правят всички останали, никога не те е било грижа.

Той изтърпя още една дълга тирада, през която вината ми, задето не съм навестил Алън Брукнър, нарастваше в геометрична прогресия.

Джон затвори телефона и изигра пантомима на изчерпателното търпение, превивайки коленете си и тресейки ръцете и главата си.

— Увери ме, че пак ще се обади. Това изненадваща новина ли е? Не, не е.

— Мисля, че го пренебрегнахме.

— Алън Брукнър никога не е бил пренебрегван за цели пет минути. — Джон се върна във всекидневната и се срути в креслото си. — Проблемът е, че Илайза си отива вкъщи в пет часа. Това, което той трябва да направи, е да изяде вечерята, която тя е сложила да се топли в печката, да се съблече и да си легне. Той обаче удря две питиета и забравя вечерята си. Гледа новините, въобразявайки си, че ще са за него и дъщеря му, друга тема не би могло да има, немислимо е, и когато вижда горящи сгради и стрелба в мъглата, той си въобразява, че е в опасност. — Джон спря да си поеме дъх. — Защото не е възможно в новините да влезе нещо, което няма пряка връзка с него.

— Не е ли просто разтревожен?

— Познавам го от доста по-отдавна, отколкото ти — каза Джон. — Ще продължава да звъни, докато не отида при него — той вдигна поглед към мене замислено. — Освен ако не отидеш ти. Той те обожава.

— Нямам нищо против да навестя Алън — казах.

— У тебе сигурно дреме неосъществена медицинска сестра — изръмжа Джон. — Обаче какво ще кажеш? Ако ще разглеждаме къщата на Фонтейн, тая нощ е моментът — той направи трети опит да изяде картофа върху вилицата си и най-после го напъха в устата си. Дъвчейки, той ми отправи предизвикателен поглед. Не отговорих. Той поклати глава отвратено и обра последните останки от телешкото. После бавно отпи глътка вино, като продължаваше да ме гледа, опитвайки се да ме накара да се съглася.

— Господи, Тим, не ми се иска да ти го казвам, но аз изглежда съм единственият, който иска малко приключения.

Вторачих се в него, после започнах да се смея.

— Добре де, добре — каза той. — Не го казах на място. Нека видим как вървят нещата, преди да вземем решение.

Настанихме се на канапето във всекидневната и Джон включи телевизора с дистанционното.

По-разстроен от когато и да било, с поразрошена коса и поизместена консервативна вратовръзка, на екрана се появи Джимбо и съобщи за стотен път, че членовете на Комитета за справедлив Милхейвън се бяха явили в кметството под водачеството на преподобния Климънт Муър и с подкрепата на няколкостотин демонстранти, настоявайки за среща с Мърлин Уотърфорд и за преразглеждане на исканията им. Кметът беше изпратил заместника си да им предаде, че непрограмирани срещи никога не са били и никога, не, никога няма да бъдат допускани. Делегацията беше отказала да напусне сградата. Ардън Вес беше изпратил полиция да разпръсне тълпата и след различни искания, контраискания и речи, едно момче беше застреляно от полицай, на когото се бе сторило, че вижда пистолет в ръката на момчето. От затворническата си килия преподобният Климънт Муър беше направил изявлението, че „десетилетия расова несправедливост, расова безчувственост и икономическо подтисничество най-сетне са дали плодовете си и пламъците на гнева няма да бъдат овладяни“.

Една полицейска кола беше преобърната и подпалена на Шестнадесета северна улица. Домашни запалителни бомби бяха хвърлени в две фирми на „Месмър авеню“, притежавани от бели, и пожарите бяха обхванали съседните сгради, докато по пожарникарите, отзовали се на бедствието, се стреляше от околните покриви.